Стивен Браст - Йорич

— Някак си не ми се вярва, че щеше да дойдеш тук, ако това е най-доброто, с което разполагаш.

Свих рамене.

— Винаги мога да телепортирам до Черен замък. Официално не е безопасно, но джерегите няма да се забъркат с дома Дракон.

— Но ще знаят къде си и ще наблюдават, когато напуснеш.

— Да. Донякъде свикнах с това обаче.

— Знаеш ли, имам друга идея.

— Да я чуем…

Каза ми. Засмях се. Лойош също се засмя.

Откачих Лейди Тилдра от колана си и я пъхнах под наметалото си.

— Направи го.

Тя помълча за минута, докато поговори психически с един общ приятел, или може би по-точно познат. В един момент ме погледна и попита:

— Къде искаш да стигнеш?

Обмислих няколко възможности и й казах. Кимна отново и празният поглед се върна. Най-сетне се съсредоточи върху мен.

— Всичко е уредено.

След това пихме вино и си бъбрихме за дребни неща, които не можеха да интересуват никой друг, освен двама ни.

По някое време вратата зад мен се отвори. Кийра се втренчи над рамото ми и извърнах глава. Бяха две жени, почти еднакви на външност, и двете облечени в черното и сребристото на дома Дракон и със златните пелерини на гвардията Феникс.

Направиха две крачки напред, спряха точно зад мен и едната каза високо:

— Владимир Талтош, граф Шурке. Моля предайте оръжието си и елате с нас.

Усетих как всички в ресторанта ни зяпнаха. Не погледнах, но можех да си представя старателно безизразните лица на двамата джереги. Усмихнах се широко.

— Разбира се.

Свалих оръжейния си колан и им го предадох, после станах бавно, с ръцете далече от тялото.

— Много се радвам, че се видяхме, Кийра. До скоро.

— Всичко добро, Влад.

Обърнах се и кимнах на гвардейките.

— Ваш съм.

Изведоха ме навън, по една от всяка страна, и оттам — направо в арестантската карета. Кочияшът и третият страж бяха по местата си. Лойош и Роуца излетяха от раменете ми, а стражите се престориха, че не забелязват. Сигурно ги бяха уведомили, че може да се случи нещо такова. Не забелязах никакви убийци, но и не гледах толкова внимателно. Гвардейките се качиха, едната до мен, другата — отсреща. Вратата се затвори, ключалката изщрака, каретата потегли и благородничката дракон срещу мен ми върна оръжието.

— Всичко мина както искахте, нали?

— Да — отвърнах. — Моите благодарности.

Тя сви рамене.

— Заповедите са си заповеди. Не е нужно да ги разбирам.

Беше покана към мен да обясня защо е всичко това. Отклоних я.

Не можех да виждам къде, сме, но Лойош ме държеше в течение.

Мълчанието взе да става неудобно, тъй че отпуснах глава назад и затворих очи. Това продължи до първото силно друсане, при което тилът ми изпращя в твърдото дърво. След това зяпнах тавана и зачаках.

Нямаше нужда Лойош да ми казва, когато пристигнахме до Портата на невинния — рязкото спускане към по-долните етажи, където водят затворниците. Спряхме, едната гвардейка каза тихо нещо на някой отвън и след това отново потеглихме — нещо, което не ми се бе случвало досега: обикновено тук ме сваляха от каретата и продължавах пеша.

„Минаваме през тунел, шефе… Излизаме в нещо като вътрешен двор. Има още много затворнически карета. И конюшни също“.

„Да, надушвам ги“.

„Сега излизаме от Двореца“.

„В правилната посока, както се разбрахме?“

„Да“.

„Добре“.

Или може би не беше добре. Изпитвах смесени чувства покрай цялата тази работа.

На двете гвардейки в каретата като че ли им беше много по-удобно да не си говорим, отколкото на мен. Трополяхме по улиците. Винаги е странно да се возиш в затворническа карета, защото знаеш, че всички те зяпат, но също тъй знаеш, че не могат да те видят.

Най-после стигнахме целта си. Едната гвардейка почука на тавана — два пъти, после веднъж. Отговориха й с три бавни тропвания. Каретата подскочи веднъж, чу се дрънчене и вратата се отвори, пропускайки светлина вътре и мен — навън. Краката ми бяха изтръпнали.

Огледах се и за миг ме обзе паника. Мястото не ми беше познато. Беше малка къщичка в квартал с едноетажни къщи под наем. Забелязах малка ракета за найбол отпред, на тясната пътека между улицата и входната врата.

Каретата се отдалечи. Краката на Лойош за миг ме стиснаха за рамото.

Направих три крачки напред, посегнах да почукам и забелязах въженце, увиснало от стрехата. Дръпнах го и чух тихото дзън-дзън отвътре. Нещо подобно почувствах и в гърдите си. Вратата се отвори.

— Очаквах те, Владимир — каза Коути. — Заповядай, влез.