Стивен Браст - Йорич

Първата ми реакция бе облекчение, втората — притеснение. Да, мястото бе познато — знаех как да стигна до дома на Сетра от тази точка: включваше повече стъпала, отколкото би трябвало да съществуват на света. Зачудих се дали магьосничката ме е доставила тук нарочно. Още се чудя.

Върнах амулета на мястото му и влязох през дървена врата, която изобщо не бе толкова паянтова, колкото изглеждаше. Не чукаш, когато влизаш в Дзур планина… зависи коя врата използваш всъщност. Чудил съм се над това и мисля, че е защото в известен смисъл самата планина не е домът й, само части от нея, които си е присвоила за жилище. Тъй че минах през първата врата в планината и се закатерих по стъпалата. Този път ми се стори много по-шумно. Краката ми отекваха и отекваха по каменното стълбище. Паметта ми правеше същото.

Не е нужно да слушате за това. Беше дълъг, дълъг път нагоре. Някъде подминах мястото, където двамата с Мороулан едва не се бяхме изклали един друг. Малко ме притесни, че не можах да го позная точно.

Най-сетне стигнах горе, почуках и отворих вратата, без да изчакам за отговор. Жилището й изобщо не изглежда толкова голямо, след като си видял цялата планина. Но пък може и да има много, което не съм виждал. А на нейната възраст предполагам, че й трябва доста пространство, за да складира каквото е насъбрала.

Поскитах малко, надявайки се да налетя на нея или на слугата й, или на който и да е. Залите — тук тъмен камък, там светло дърво — отекваха странно и ми внушиха внезапното усещане, че Дзур планина е запусната. Не беше всъщност — натъкнах се на нея в една от малките дневни, които поставяше тук-там. Държеше чаша вино и четеше дебела тежка книга, чиято корица не можах да видя. Беше облечена в черно, което сякаш я загръщаше, защипано със златна или бронзова гривна на лявата ръка и стегнато с огърлица от скъпоценни камъни над бюста, с още един клуп от подобни безценни бижута около дясното й бедро. Каза:

— Здравей, Влад. — Без да вдига очи. Приех го за намек да стоя така като идиот, тъй че го направих, а след малко тя си отбеляза страницата с нещо със сребърни нишки по него и ми кимна. — Очаквах те.

— Минава време, докато новината стигне в провинцията. Хубава дрешка си облякла. А тази огърлица със сапфирите?

— Подарък от Некромантката. Заповядай, седни. Туко ще ти донесе вино.

Настаних се в един стол срещу нея и леко под ъгъл.

— И ще го изпия. Добре. Имаме план.

По устните й пробяга вежлива усмивка.

Туко се появи с вино и намръщена физиономия. Виното се оказа не съвсем противно: силно ароматно червено, с което щеше да върви силно пикантно месно мезе, но не се оплаках. Отпих, кимнах одобрително и рекох:

— Та какво можеш да ми кажеш?

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

— Мен? Аз току-що се върнах от провинцията.

— Да, и намери адвокат, накара Алийра до го приеме — което би трябвало да те класира като майстор чародей — и оттогава душиш из Имперския дворец. Тъй че… какво можеш да ми кажеш? — Усмихна се мило.

Зяпнах я и си заспомнях разни неща за нея, които понякога забравям. После отвърнах:

— Ако се опитваш да ме впечатлиш, успя.

— Позволи ми малките ми удоволствия.

— Никога не съм ти ги отказвал. Добре. Накратко, императрицата, изглежда, обвинява Алийра, за да отвлече вниманието от някакво клане в някакво малко градче, за което никой не се интересува. Загадката е, че е избрала Алийра, с която винаги съм смятал, че са близки приятелки. Обвинението, доколкото мога да преценя, е пълна глупост.

Тя кимна замислено.

— Не че императрицата не е знаела за проучванията на Алийра от години.

— Точно така.

— Когато говореше с нейно величество, какво правеше Глобусът?

— А? Рееше се над главата й.

— Имам предвид какъв цвят беше?

— Зелен отначало. Оранжев, когато я ядосах. Посиня към края на разговора. Каза, че трябвало да ходи да направи нещо имперско.

— Какъв оттенък на синьото?

— Мм, оттенък ли?

— Изглеждаше ли студен, леден?

— Извинявай, нямам чак толкова добра памет за цветове.

— Добре.

— Можеш ли да обясниш…

— Едва ли. Просто се опитвам да науча всичко, което мога. Съжалявам, че не съм била там.

— Да. Което повдига друг интересен въпрос. — Покашлях се. — Защо не беше ти?

— Моля?

— Точно това исках да те попитам. Защо това е моя работа?

Тя се намръщи.

— Никой не те принуждава…

— Не това имам предвид. Алийра има приятели от своя… Алийра има много приятели. Повечето от тях са по-влиятелни от един бивш джерег източник беглец. Какво става тук?