Роберт Маккаммон - Границата

Парче бетон улучи Смъртоносеца в лицевата плоча и предизвика краткотрайно прекъсване.

— Не! — изпъшка президентът, изпълзял току-що от останките, половината му лице — превърнато в кървава каша.

Итън долови, че в стаята влиза и нещо друго. Намираше се зад него. Беше студено, смъртоносно и непроизносимо.

Мъглявият войник също усети пришествието и се обърна да се прицели с енергийното си оръжие, но преди това да се случи, копие от течност вече летеше във въздуха и премина над миротвореца.

Смъртоносецът започна да се замъглява. Беше бърз, но този път — недостатъчно. Течността плисна по лицевата му плоча и незабавно започна да я прояжда. Замъгляването спря — пришълецът се уплътни отново и понеже киселината стопи материала на маската му и разрушаваше намиращите се под нея микросхеми и живи тъкани, тялото на войника започна да се гърчи и мята, все едно ще се саморазкъса на парчета. Бластерът стреля, щом пръстът върху спусъка се скова. Чифт ярки сфери се стрелнаха между Итън и Джеферсън и се удариха в оборудването на операционната. Войникът се усука в две посоки едновременно, сякаш горната и долната части на тялото му всеки момент щяха да се разделят. Енергийното оръжие стреля отново и сферите се врязаха през стената зад Оливия, която се притисна към пода и се улови за последните останки от здравия си разум.

Смъртоносният продължи да се гърчи в конвулсии, докато киселината изсмукваше жизнените му сили, а Итън обърна глава и се вгледа в съществото, което стоеше зад него.

Мина само част от секундата, преди то да се преобрази в човешка жена с дълга, права кестенява коса и тъжни очи на лице, което навремето е било хубаво. Носеше джинси и бяла блуза, поръбена с розово около яката. Миг преди илюзията да се появи, съществото представляваше кошмарна твар с люспеста жълта плът, пристегната с черни и червени райета. Беше надянало безформена, черна кожена туника, а рубинените зеници на немигащите му очи бяха и отвратителни, и хипнотизиращи.

Жената с тъжните очи заговори с южняшки акцент:

— Мой Джеферсине, ти предаде любовницата си. Такова лошо момче!

Джеферсън виждаше пред него да стои Реджина, но както и миротвореца, знаеше кой е това в действителност. Пулсираща болка начена във врата на пастора — за един удар на сърцето прерасна в такъв пожар, че изцеди агонизиращи сълзи от подутите му очи. Той си помисли, че главата му всеки момент ще гръмне.

— Ти! — Заяви горгонската кралица и спря погледа си върху Итън. — Предизвика грижи за нас. Какво си ти?

Миротворецът не беше в състояние да отговори. Устата му беше пълна с кръв, дробовете се бореха за въздух и тялото му почти бе загинало. Все пак успя да прошепне:

— Не съм ти играчка. А твой господар.

Царицата се усмихна слабо и с голямо задоволство.

Но усмивката ѝ трепна, когато през строшената стена преминаха нови войници на мъглявите и миротворецът разбра, че мигът е настъпил.

Можеше да стигне до куба. Бяха останали за вкарване три числа двоичен код — три нули. Осветените квадратчета се намираха от горната страна на склада — те винаги бяха отгоре, без значение в какво положение е уредът.

Той се протегна и успя да вкара две нули, преди кралицата да осъзнае, че настоящото му занимание представлява заплаха. Лицето ѝ се надипли и маската падна като трепкащ мираж. Отдолу се разкри ужасяващо коброподобно видение, което можеше да смрази сърцето дори на най-силните. Главата на Джеферсън Джерико пулсираше напът да експлодира и мъглявите войници насочваха оръжията си за стрелба, а царицата на горгоните изсъска струя киселина от зъбатата си уста и я плисна в лицето на момчето, което ѝ се бе противопоставило.

Миротворецът вкара последното число точно когато киселината удари в челото и носа му и влезе в сребърните му ириси.

Преди очите му да изгорят, видя квадратчетата да почервеняват.

Излетя на свобода от съсипаното тяло — същество, изградено изцяло от енергия като вихреща се електрическа буря, която изстреля светкавици във всички посоки и взе да расте, изпълвайки стаята, нивото, цялата инсталация, небето от хоризонт до хоризонт… и накрая обгърна изцяло изгарящата в сраженията Земя.

Стените на реалността се изкривиха.

Мембраната, която разделяше настоящето и миналото, започна да се цепи. Оливия имаше чувството, че вече не се намира на пода на разрушената операционна. Сякаш не тялото ѝ се местеше, а самото помещение внезапно изчезна около нея. Рееше се в сумрачен свят, където покрай нея се стрелкаха неразпознаваеми силуети и образи, а движенията им я завъртаха, сякаш гравитацията напълно е спряла да съществува. Намираше се в огромна люлка от лунапарк, която се върти толкова бързо, че тя не успяваше да си поеме дъх и искаше някой да я спре… да спре, моля ви… но тя не забавяше ход, затова Оливия се опита да изпищи, само че гласът ѝ бе изчезнал, всичко се бе превърнало в размазана сивота и звуците — в приглушена буря.