Роберт Маккаммон - Границата

Тя се въртеше до безкрай и си каза, че непременно ще осъди някого, когато това изпитание свърши — ще съди собствениците на лунапарка и Винсент ще ѝ помогне, понеже хората не са в състояние да понасят такова мъчение; тя не можеше да диша, да говори, нечовешко беше да не спират уреда, никой не би издържал… и докато през ума ѝ се търкаляха странни и ужасяващи образи, тя се уплаши за здравия си разум и през паниката си си каза: „Бог да ми е на помощ, разпадам се“.

Дейв работеше върху дървената ограда в западния край на имота си, която миналата седмица мартенският вятър бе проял до падане. Носеше тъмносинята си бейзболна шапка, стари удобни джинси и кафява тениска с жълтеникаво яке.

„Отвътре като агне, отвън като лъв!“ — каза си. Страхотен лъв се беше оказал, когато…

Дейв Маккейн внезапно се олюля и изпусна чука си, понеже се задаваше ужасна катастрофа. Той погледна часовника си — подарък от Черил за десетата им годишнина. Беше десет и една минута. Нещо щеше да падне от висините. Беше лудост… да, лудост … понеже небето сияеше безоблачно и синьо и слънцето започваше да топли и…

Задаваше се ужасен кошмар!

Дейв се втурна към къщата с името на жена си на уста. Претича покрай пикапа и караваната, която по неизвестна причина си представи опожарена и клекнала на четири разтопени гуми. Губеше си ума! В този прекрасен ден, ей тъй от нищото, започваше да откача.

— Дейв! Какво ти става? — възкликна Черил, когато той се юрна като бесен през комарника на вратата и го свали от пантите.

Дейв изблъска рамката встрани. Беше на нокти, тресеше се, имаше нужда от питие, от цигара, леле, колко се беше шашнал! Слава тебе, Господи, че момчетата бяха на училище и нямаше да видят стареца си — коравия пич — изплашен до насиране, понеже така си беше, честен кръст.

— Дейв? Дейв! — Черил, дребничка жена с най-голямото сърце, което Дейв някога бе познавал, последва съпруга си през къщата чак до предната стая.

Той продължаваше да си гледа часовника, макар да не беше сигурен защо. Взе дистанционното, изтърва го, затутка се да го вдигне отново и включи телевизора.

— Какво ти става? — попита Черил. — Държиш се като луд !

— Мъхъм — Дейв превключи на CNN.

Водещият разправяше за някакви протестни действия във Вашингтон, няколко хиляди души се събрали с искане за плосък данък и говорителите и на двете партии твърдяха, че идеята им харесва, но Дейв знаеше, че лъжат — и двете партии бяха пълни с лъжци, които не се интересуваха от нищо друго, освен от портфейлите си и да сграбчат властта, биеха се през цялото време и бяха в непрестанна война с гражданите, останали в капан помежду им.

— Чакай — каза на Черил, след като си погледна отново часовника. — Просто чакай!

Смени канала на „Фокс Нюз“. На екрана двама мъже и жена започнаха да спорят, че у дома си имат предостатъчно проблеми и президентът не бива да тръгва на европейската си обиколка, че така бяга от дълга си към американския народ, че се скатава в Европа, че е мисурски демократ и не знае смисъла на отговорността, че е слабоволев, пък и бездруго жена му не е Джаки Кенеди, Лаура Буш или ако щеш дори Мишел Обама. Програмата завърши с неангажираща шегичка за назначаването и отзоваването на президента и водещите се захванаха с резултатите от стоковия пазар в Индонезия.

Дейв върна обратно на CNN. Часовникът на мрежата твърдеше, че е 10:09. Неговият изоставаше с една минута. Сега водещият започна да чете за американски кораб, заплашван от сомалийски пирати, които били прогонени от патрулен катер.

— Божке! — възкликна Черил. — Какво е толкова важно, че трябва точно днес да гледаш новините?

— Нещо се задава — каза ѝ той, преди да успее да си прехапе езика.

— Какво?

— Задава се от небето. Слушай… не знам… чувствам се шантаво.

— Плашиш ме — заяви Черил. — Спри вече!

Дейв щракна бикчето, запали си цигара и си дръпна така, сякаш пушеше за последен път в живота си.

— Какво е станало отвън? Дейв, кажи ми! — Жена му го прегърна през раменете и откри, че той трепери, което наистина я пощури от страх. Съпругът ѝ не се боеше от нищо, щеше да се сбие и с Дявола, ако сметнеше за нужно. Но сега…

— Нали е трети април? — попита той.

— Много добре знаеш! Рожденият ти ден е след две седмици, беше…

— Чакай! — Дейв блъвна дим през ноздрите си. — Чакай и гледай!

Тя чакаше с разтупкано сърце и ръка около треперещите му рамене. Той простена тихичко, все едно със стиснати зъби пищеше в дъното на душата си и този звук почти я накара да извади мобилния си и да викне линейка, понеже никога, ама никога не беше виждала мъжа си такъв.