Роберт Маккаммон - Границата

Отмина още една дълга и ужасна минута, през която Дейв пушеше в мълчание и Черил не посмя да се обади.

Водещият от CNN започна да говори с някакъв специалист по недвижимите имоти за процентите на ипотеките и подобни щуротии и какво щяло да се случи, ако едно или друго се промени и как ще се справят хората.

— Не знам какво се очаква да чакаме — сподели Черил.

Дейв потри челото си с длан. Връщаха му се откъслечни спомени и образи — досущ голям, разбъркан пъзел в главата му — и някои части се наместваха незабавно, но други не искаха да паснат. Гадеше му се, понеже стомахът му се преобръщаше, но се боеше да изостави телевизора.

Тази част от новините свърши и водещият се захвана с антиправителствените протести в Банкок, започнали миналата седмица и досега довели до трима загинали и дванадесет ранени в сблъсъци на протестиращите с полицията. На екрана се показа младеж със зализана назад коса и с очила с вид на аксесоар: беше нощ, зад него светеха само няколко лампи. Дейв не знаеше с колко часа е напред Тайланд спрямо Колорадо, но прецени, че там вече е на практика утре.

Младежът получи дежурния въпрос: „Каква е ситуацията там тази вечер, Крейг?“.

Крейг започна да говори в микрофона си, но после спря; беше пребледнял като мъртвец и очите му иззад очилата изглеждаха едновременно замаяни и ужасени. Вдигна поглед към небето и след това отново се обърна към камерата, но внезапно се чу тътен от два-три припокриващи се свръхзвукови удара и Крейг вдигна ръка, като че да закрие лице от ужасната гледка.

— О, Исусе, Исусе! — Изплака той, кажи-речи избухна в ридания и изпадна странешком от екрана, понеже камерата се отклони от него, за да огледа небето.

В началото не се виждаше нищо, освен мрак. Камерата се люлееше напред-назад, достатъчно силно да докара на всички зрители морска болест. Намери нахапаната луна и, както изглеждаше, светлините на преминаващ самолет.

— Очевидно си имаме ситуацийка — каза водещият от студиото със задавен, но премерен и спокоен глас и с тон, какъвто сигурно всички в телевизиите са длъжни да усвоят, за да успокояват страховете на зрителите си. — Има развитие. Може би чухме бомбен взрив. Крейг, там ли си? Крейг?

Камерата подскачаше насам-натам, превръщайки светлините на нощния град в размазани ярки панделки. Показа тайландци по улиците, някои събрани на групички да си говорят, други кръжащи наоколо, сякаш току-що се бяха пробудили от лош сън. Мъж, надянал домашен халат, профуча покрай камерата с викове и писъци, вдигнал ръце във въздуха.

Крейг се върна пред обектива.

— Джим? — Заекна той. Говореше с британски акцент. Кичур черна коса се беше освободил и висеше над едното му око. — Джим, чуваш ли ме?

— Чуваме те, давай.

— Това е лудост — заяви Черил.

Дейв отново си дръпна здравата от цигарата.

— Те не дойдоха! — задавено заяви Крейг. — Джим, те не дойдоха!

— Извинявай, не те разбрах! Какво каза?

— Не дойдоха! — повтори Крейг и сега вече наистина се разплака. — О, Христе… Исусе! Не дойдоха… когато предишния път се появиха, аз стоях точно тук… точно тук, на същото място. И сега чух тътена, но тях ги нямаше!

„Итън! — Помисли си Дейв. — Миротворецът. Извънземният склад за време в лабораторията на С4. Проработил е. А той каза, че ще спре горгоните да не преминат и ако те не дойдат, няма да се появят и мъглявите.“

— Джим, не си ли спомняш? — примоли се Крейг. Зад него по улицата се стрелна кола, чийто шофьор дивашки свиреше с клаксона.

Екранът почерня.

Остана така може би шест секунди.

След това Джим, говорителят от CNN, се появи отново, потънал в разговор с невидим събеседник от дясната си страна, но нямаше звук. Той сви рамене и разпери ръце, сякаш казваше: „Аз нямам и грам шибана идея какво му става на Крейг“, а после каналът включи реклама за „СейфЛайт — ремонт на автомобилни стъкла“.

Дейв погледна към жена си през мъглата от цигарен дим. Малката бръчка между очите ѝ му се стори дълбока цяла миля. Тъкмо щеше да я попита дали си спомня нещо, но разбира се, тя не помнеше, понеже, ако помнеше, щеше да знае, че времето се е върнало назад, даден им е втори шанс и горгоните няма да се появят. Може би те се опитваха да преминат и това беше причината за шумовете над Банкок, само че се удряха в защитната мрежа, създадена от миротвореца. Дейв си погледна часовника. Беше 10:17. Те нямаше да дойдат, защото по това време сутринта на онзи трети април Черил щеше да стои тук и да гледа първите аматьорски записи на излюпващите се от взривовете горгонски кораби и после беше казала: „Мили Боже, трябва да приберем момчетата!“.