Роберт Маккаммон - Границата

Долавяше, че и Оливия го проучва. На свой ред тя го виждаше като окалян тийнейджър на четиринайсет-петнайсет години, с рошава кестенява коса, с прораснал бретон, който почти му влизаше в очите, те пък — със светлия син цвят на ранното утринно небе над ранчото, което Куинтеро държеше заедно с починалия си съпруг Винсент на около двайсет мили източно по времето, когато светът не беше откачил. Тя забеляза острите нос и брадичка на Итън и също толкова острото — почти пронизващо — изражение в очите му и си каза, че той е интелигентно хлапе, което определено ще да е било родено под много късметлийска звезда, че да оцелее през всичко, което със сигурност бе преживяло там, навън. Или… tal vez no tan afortunado , понеже май късметлиите бяха измрелите рано, дето не страдаха по изгубените си любими и не плачеха за Земята, каквато е била преди.

Прекалено многото размисли по въпроса бяха като тъмен тунел към Ада, а Господ е свидетел, че оцелелите бяха страдали предостатъчно, и им предстояха още страдания. Процентът на самоубийствата растеше. При толкова много оръжия наоколо просто няма начин да спреш човек, който е намислил да напусне, и…

Угасването на надеждата беше най-лошото. Оливия го знаеше. Така че не можеше да допусне никой друг да разбере колко близо е до мига, в който ще вземе пистолет, ще го опре до главата си посред нощ и ще се присъедини към съпруга си на място, което със сигурност щеше да се окаже по-добро от това тук.

Но „Пантър Ридж“ се нуждаеше от своя водач — човек, който да продължи напред, да организира нещата и да заяви, че утре е нов ден , и Оливия не възнамеряваше да показва никому ужаса и безнадеждността, които изпитваше. Стискаше здраво зъби, макар че дълбоко в душата си се питаше колко ли още ще издържи и защо ли търси какъвто и да е начин да се крепи за живота.

— Случвало ли се е да убивате? — внезапно я попита Итън.

Въпросът му я стресна малко.

— Какво?

— Убивали ли сте пленници в онази стая, където ме бяхте затворили? — продължи да разпитва момчето. — Видях следи от нокти и дупки от куршуми по стените. Имаше и петна, според мен — от кръв. Струва ми се, че там са вкарвани и са били убити разни други хора.

Дейв пристъпи напред, така че да застане между Итън и Оливия.

— Да, убивали сме разни твари там, вътре. Може и някога да са били хора, но определено не бяха вече такива, когато ги утрепахме. Нямахме друг избор. След това измихме кръвта колкото ни беше по силите. Не знаеш ли как е навън?

— Знам за горгоните и за мъглявите. Знам, че се бият помежду си. Разкъсват света на парчета. Това е всичко, което си спомням.

— И не си спомняш откъде го знаеш? — поинтересува се Оливия. — Нищичко?

— Нищичко — кимна момчето.

Оливия се спогледа с Джон Дъглас, който вдигна белите си вежди и сви рамене, все едно каза „Представа си нямам защо“. Тя отново съсредоточи вниманието си върху новото попълнение.

— Не знам къде си бил или как си оцелял там, навън, но според мен ще имаш доста за проумяване . И то далеч не се отнася само за мъглявите и горгоните. Гладен ли си? Надявам се, че нямаш нищо против конското месо.

— Ям месо.

— Тук, в комплекса, се оправяме с подръчни средства. Справяме се или минаваме без даденото нещо. Най-често караме без него. Но продължаваме нататък…

„Защо!?“ — запита се Оливия още докато изричаше тези думи. „Какво е нещото, което ще промени положението в крайна сметка?“ Бързо изтри тези въпроси от мислите си. За момента не виждаше също така и смисъл да споменава, че се случва нощем истинският Ад да сполита останките и руините на тази Земя.

— Дейв, заведи го в столовата. Нахрани го. Намери му място за спане.

— Добре — отвърна Дейв с каменно изражение. — Поредното щастливо попълнение в малкото ни семейство!

— Колко души живеят тук? — обърна се Итън към домакинята си.

— Сто и двадесет според последното преброяване. Бройката се променя от време на време.

Погледът на Итън подскочи към жълтия тефтер на бюрото. Вгледа се в записаните там числа — задраскани и нанесени наново с нервна ръка.

— Това не са хора — поясни Оливия, забелязала интереса му. — Това са наличностите ни. Тук сме от близо две години. Запасите ни свършват.

— Храната и водата? — уточни Итън.

— Консервираната храна и бутилираната вода — запасите ни и от двете са прекалено малки. Това е и причината да започнем да ядем конете, а на дъждовната вода нямаме вяра. Та така стоят нещата — завърши Оливия.