Роберт Маккаммон - Границата

— Здрасти, Гари — поздрави го Джей Ди. Посочи му Итън. — Имаме ново попълнение.

Мъжът с уголемените очи огледа момчето. Червеникавите му вежди отскочиха нагоре. Попита:

— Паднал си в някаква кал, а?

Итън кимна.

— Нов ли имаме? — разнесе се женски глас иззад Гари, който носеше пистолет в кобур на кръста също като Джон Дъглас. — Дайте да го видя!

Гари отстъпи встрани. Джей Ди пусна Итън да влезе първи в апартамента. Зад бюро вътре в стаята седеше жена, на стената зад нея висеше голяма експресионистка картина с галопиращи през ливада диви коне. Налепено в геометрична шарка тиксо укрепваше стъклената плъзгаща се врата, която водеше към терасата и гледаше към далечните планини, взривили се зад Итън неотдавна. На пода беше застлан пурпурен килим, в стаята имаше също и две кресла, масичка за кафе и кафяв диван. Всичко изглеждаше като измъкнато от вехтошарска лавка, но поне правеше жилището удобно. Или целта не беше такава? На отсрещната стена бяха окачени на стойка три пушки, едната — с оптичен мерник. Имаше и няколко маслени лампи, чиито фитили горяха ниско. На кресло пред бюрото седеше втора жена и тя също държеше клипборд с прикрепен на него жълт тефтер, изпъстрен с числа. Очевидно в момента се провеждаше някаква среща, включваща разбор на суми, и когато Итън се приближи, остана със силното впечатление, че резултатът от сборовете не клони на хубаво.

И двете жени се изправиха, сякаш беше заслужил уважението им. Каза си, че навярно е така — най-малкото беше стигнал дотук, без да го убият нито горгонските чудовища, нито войниците на мъглявите. От двете жени тази зад бюрото беше по-възрастната. Носеше светлосиня блуза и сиви панталони, а шията ѝ красеше огърлица от тюркоазени камъни със сребърно разпятие в средата. Каза:

— Какво си имаме тук?

Присви тъмните си очи и стрелна с поглед Джей Ди.

— Човек е… — увери я докторът, отговаряйки на незададения ѝ въпрос. Но сякаш остави мисълта си недоизречена, а на Итън почти му се счу „… поне доколкото мога да преценя“. — Има обаче един проблем. Той не си знае…

— Казвам се Итън Гейнс — заяви момчето, преди Джей Ди да успее да довърши предупреждението си.

— … историята си — продължи докторът. След като Дейв и Роджър влязоха, Гари затвори вратата на апартамента. Шумът от кипящата навън трудова дейност остана приглушен. — Итън няма спомени нито откъде идва, нито къде са родителите му. Той е… да го кажем така… загадка.

— Хана го забеляза през бинокъла си — додаде Дейв. Гласът му не беше толкова суров, но все още говореше рязко. Свали си бейзболната шапка, под която се показа кестенява коса, цялата в многобройни завъртулки и с прошарени участъци на слепоочията. — Аз взех решението да идем да го спасим. Нямаше време да докладвам нито на теб, нито на някой друг.

— Подвиг или лудост, как смяташ? — Обади се жената зад бюрото, говореше на Дейв с нотка на раздразнение, сякаш ценеше живота му повече, отколкото каскади на седло из бойното поле. Отново спря поглед върху момчето и му заяви: — Итън, аз съм Оливия Куинтеро. Водя се за нещо като водач тук. Поне хората ме убеждават, че съм. Предполагам, трябва да те приветствам… с добре дошъл в „Пантър Ридж“.

Итън кимна. Прецени, че има куп по-лоши места, на които можеше да се озове. Като например където и да е извън стените. Огледа внимателно Оливия Куинтеро, която излъчваше успокояваща увереност, сила на духа и целеустременост. Каза си, че това е и причината тя да стане лидер на общността. Беше доста висока, кльощава и сигурно покрай недостига на храна бе отслабнала допълнително. Но беше жилава и корава дори на вид, със спокойно и съсредоточено изражение и високо чело под корона от късо подстригана бяла коса. Итън предположи, че на възраст е малко над петдесетте, благодарение на латиноамериканските си предци имаше кожа с по-тъмен оттенък. Челото ѝ беше прорязано от бръчки, имаше ги — и то дълбоки — и в ъгълчетата на очите ѝ, но с изключение на тях Оливия носеше преживелиците и несгодите на живота си с достойнство. Изглеждаше така, каза си Итън, както човек би си представял — естествено, преди светът да отиде по дяволите — училищна директорка, но такава, която е преживяла едно-друго в младите си години и може да ти прости доста провинения, ако се държиш както подобава с нея. Като нищо може и да е била директор в гимназия „Итън Гейнс“, кой знае? Или бизнесдама. Човек, роден в бедно семейство и направил състояние от продажба на недвижими имоти — от онези къщи, дето са имали вид на замъци още преди да се появи нуждата от укрепления. Само дето момчето не можеше да си спомни откъде знае за тези малки замъци, така че просто заряза размислите, понеже в нощта на мислите му не проникваше и лъч дневна светлина.