Роберт Маккаммон - Границата

— Леко, док! — предупреди го суровият тип. Узито му беше прицелено около корема на пленника и не трепна.

— Храчиш ли кръв?

— Да, сър.

— Не ме учудва. По-скоро ме изумява, че дробовете ти не са гръмнали и че все още можеш да дишаш. Как си със слуха?

— Леко звънтене в ушите. Малко са ми като натъпкани с памук. Това е всичко.

— Хм. Интересно. Според мен си преживял… ами не ми се ще да гадая! — Докторът се усмихна вяло и гърчаво, което сигурно беше най-доброто по силите му.

— Може ли да се обличам вече?

— Още не. Разпери ръце настрани, става ли?

Момчето изпълни каквото го бяха помолили.

Докторът връчи медицинската си чанта на суровия тип и отново се приближи до хлапето. Освети с лампата тялото му. Намръщи се, докато проучваше огромната почерняла синина напреко на гърдите на пациента си.

— Може да си свалиш вече ръцете — каза и момчето го направи. След това докторът се пресегна назад и отвори чантата си. От нея извади пневматична спринцовка и ѝ свали капачката да е готова за употреба. Каза: — Лявата ръка, ако обичаш!

Момчето се поколеба.

— Какво е това?

— Физиологичен разтвор…

— За какво служи ? — попита пленникът с леко раздразнение.

— С негова помощ правим проверка — отвърна докторът — дали си човек, или не си. Физиологичният разтвор предизвиква реакция с извънземната кръв. Загрява се. След това се случват разни работи. Лявата ръка, ако обичаш!

— Човек съм — обясни момчето.

— Прави каквото ти се казва — обади се суровият тип. — Не искаме да те гръмнем за няма нищо.

— Добре — пленникът им успя да изцеди крива усмивка. Подаде лявата си ръка. — Ето!

Иглата потъна във вена. Докторът отстъпи назад. И двамата стрелци се прицелиха с пръсти на спусъците. Докторът си гледаше внимателно часовника. Измина около минута.

— Дейв — обърна се към суровия тип. — Мисля, че е чист.

— Сигурен ли си?

Докторът се взря в лицето на момчето. Очите му бяха сини, загнездени сред бръчки, но много ясни.

— Не виждам подутини. Няма деформации, нито израстъци. Не реагира на вливането. Нека му чуем сърцето и да премерим кръвното — той извади стетоскоп от чантата, провери пулса на момчето и след това използва маншона за кръвно. Заключи: — Нормално е. Предвид обстоятелствата.

— Ами синините?

— Да — съгласи се докторът. — Ами синините… — прозвуча като заключение, не като въпрос. — Синко, как се казваш?

Момчето се поколеба. Беше уморено и разкъсвано от болки и все още усещаше вкуса на кръв в устата си. Име? Не разполагаше с нищо подходящо подръка. Мъжете чакаха. То реши, че е по-добре да им подхвърли каквото и да е и се сети за едно име, което видя наскоро. Отговори:

— Итън Гейнс.

— Наистина ли? — Дейв наклони глава на една страна. — Странна работа. Наш наблюдател те мярва през бинокъла си да се юрваш на паркинга на оная ми ти гимназия. Шантава работа, щото тя се нарича тъкмо „Итън Гейнс“. Казваше се, де. Та как викаш, че ти е името?

Момчето сви рамене.

— Смятам — обади се докторът, — че той не си знае името. Преживял е много тежко сътресение. Някаква експлозия. Нищо чудно да е попаднал във взривната вълна. Къде са родителите ти?

— Не знам — отвърна момчето. Намръщи се. — Май просто се събудих ей тъй, отведнъж. Тичах. Само това помня. Знам, че съм в Колорадо… май във Форт Колинс? Но всичко друго… — то примигна и огледа малкия си затвор. — Какво е това място? Какво означаваше онова за… извънземната кръв, дето се нагрявала?

— Ще ти обясня после — обеща Дейв. — Точно сега обаче ние задаваме въпросите. От рода на „откъде си“?

На момчето му беше дошло до гуша от заплахи. Не му пукаше дали срещу него има насочено „Узи“. Направи голяма крачка напред, с която предизвика и двете оръжия да се обърнат към него, и изпъчи брадичка, сините му очи блеснаха от гняв и заяви:

— Казах ви. Не помня кой съм или откъде идвам. Знам само, че бягах. От тях . Те се биеха право над мен. И навсякъде! — Принуди се да спре, за да напълни с въздух натъртените си дробове. — Не знам и вие кои сте бе, хора! Наистина се радвам, че ме измъкнахте от онова място, но не ми харесва да ме държат на прицел. Нито вие, нито мъглявите… — той остави няколко секунди за размисъл, след което добави: — Сър.

Свалиха оръжията. Дейв стрелна с поглед доктора, който беше отстъпил настрана и прикриваше тънка, развеселена усмивчица.

— Ами добре — съгласи се докторът. — Итън, смятам, че можеш вече да се обличаш. Що се отнася до това кои сме ние , аз съм Джон Дъглас. В предишния си живот бях хирург педиатър. Сега най-често пробутвам аспиринчета. Това са Дейв Маккейн — той посочи суровия тип — и Роджър Пел.