Роберт Маккаммон - Границата

„Лоша работа“, помисли си Итън. В дълбините на очите ѝ виждаше какъв край се очертава. Тя сякаш прочете мислите му и отново погледна към Дейв:

— Вземи го и иди да го нахраниш. Итън, ще се видим по-късно. Става ли?

Той кимна и Дейв и Роджър го изведоха от стаята и затвориха вратата.

Джон Дъглас остана вътре, Кати Мейсън се върна на мястото си, а Гари Рууса хвърли един поглед към клипборда си и жълтия тефтер с всичките нанесени в него гибелни числа. Оливия седна, но си знаеше, че има причина докторът да се забави, така че попита:

— Какво има?

— Интересен младеж — уточни Джей Ди.

— Не ми се ще и да мисля какво трябва да е преживял. Но и други са минали през същото. Прибрахме и други оцелели преди няколко дни, нали?

— Така е. Трудно е да се опазиш там, навън, но не е невъзможно — докторът се намръщи. — Просто… ще ми се да разполагах със свястно лабораторно оборудване. Да имаше някакъв начин наистина да подложа Итън на сериозен преглед.

— Защо? — Оливия стисна зъби и преглътна притеснено. — Понеже смяташ, че може да не е съвсем…

— Мисля — прекъсна я Джей Ди, — че е човек и че е чист. Но също така смятам — и нека това си остане в тази стая, моля — че е преживял някои контузии, които… е, не знам как тъй е в състояние да ходи с всичките синини, които са скрити под дрехите му. И поне по моето скромно мнение несъмнено би следвало да има тежки вътрешни контузии. Смятам, че го е помела силна взривна вълна. Просто… цялата тази работа е много странна, нали разбираш, дето е толкова…

— Жив? — довърши вместо него Оливия.

— И това също — призна Джей Ди. — Гледано отвън, явно има масивна контузия на гръдния кош. Това само по себе си стига да… — той сви рамене. — Но няма как да дам твърдо заключение, понеже не мога да прегледам младежа, както си трябва.

— Тогава направи каквото ти е по силите — посъветва го Оливия, без да отклонява очи. — Наблюдавай го. Ако се окаже, че е някакъв друг вид форма на живот… достатъчно добра да премине физиологичния разтвор… тогава е по-добре да го узнаем бързичко. Така че го следи внимателно, чу ли?

— Чух — Джей Ди тръгна към вратата.

— Дръж си пистолета зареден — напомни му Оливия, докато насочваше вниманието си към сметките за намаляващите запаси и идеите как да разпределят порциона, които ѝ бяха предложили Кейти и Гари — и двамата счетоводители в предишния свят.

— Непременно — отвърна тежко Джей Ди и излезе от стаята под лепкавите слънчеви лъчи.

Дейв и Джей Ди гледаха как момчето хапва малка купичка яхния с конско месо на маса в стаята, която служеше за столова. Храненията като цяло бяха планирани така, че да не претоварват тримата готвачи, които правеха всичко по силите си с наличните продукти. Налагаше се храната да се готви отвън, на открит огън, след това да се внася вътре. Зад двойните ключалки на вратите на склада консервираните храни намаляваха, а бутилираната вода практически се беше изчерпила. Следобедната светлина се процеждаше през два укрепени с тиксо прозореца. По масите бяха разпръснати няколко маслени лампи и фенери на свещи. Помещението имаше унил вид, но на едната стена някой беше написал с яркочервена боя Ще оцелеем! и боята беше намацана с такава яростна — или трескава — решителност, че чак се беше разтекла на червени струйки до настлания с линолеум под.

Момчето лапаше, все едно не е виждало храна. Бяха му дали хартиена чашка с три глътки вода и му бяха казали, че това е цялата му дажба, така че си я разпределяше внимателно. Конската яхния обаче бързо свърши.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Джон Дъглас.

Итън спря облизването на купичката, за да стори заръчаното от доктора.

— Болят ли те дробовете?

— Малко са схванати. И ме наболява ето тук — отвърна момчето и докосна средата на гърдите си. След което отново се зае да обира всяко парченце месо, което пръстите и езикът му можеха да открият.

— И вратът те наболява, предполагам.

— Мъничко.

— Изненадан съм, че не те боли повече — докторът потри брадичка.

За разлика от повечето мъже, той се опитваше да се бръсне колкото се може по-често и използваше дезодорант. И като младеж бе подхождал придирчиво към вида и навиците си, и после — като възрастен в предходния свят. Сега му беше по-трудно, а и нямаше обяснение защо му е да се придържа към колкото се може повече от старите си навици, но той беше човек на реда и порядките и това запазваше връзката му с онази личност, която бе представлявал навремето. Най-вероятно освен това опазваше здравия му разум и желанието за живот.