Наоми Новик - Сребърна приказка

Но Степон наистина обичаше Сергей. Научих Сергей да се грижи за него, когато майка ни умря. Бях на единайсет и можех да преда, а Сергей беше едва седемгодишен, но Па му разреши да гледа детето. Когато стана сравнително голям и можеше да работи на полето, Сергей вече беше свикнал да се грижи за Степон и не ми го прехвърли на мен. Степон вървеше зад него, стараеше се да не им се мотае в краката и им носеше вода. Помагаше му с козите и те двамата можеха да се топлят и да спят навън, когато баща ми беше ядосан, дори и през зимата. Понякога Сергей го удряше, но лекичко.

И така, Степон дойде да ме търси, защото на Сергей му е прилошало. Това стана малко преди пладне. Работех в градината на лихваря и прибирах реколтата от зеле. Зелките още не бяха съвсем готови, но нощта беше мразовита, макар че още беше ранна есен, и Мирием каза, че е по-добре да ги приберем, колкото и да не са узрели. Поглеждах към вратата. Скоро тя щеше да се отвори и жената на лихваря щеше да ме повика за обед. Тази сутрин имаше парче сух хляб между просото за кокошките. Взех го за себе си и го изръфах, като размеквах залъците в устата си със студени глътки от варела за дъждовна вода, която изтребвах под тънкия слой лед на повърхността. Но вече бях гладна. Пак гледах към вратата, когато Степон извика:

— Ванда! — Облегнал се беше на оградата и дишаше тежко. — Ванда!

Като чух името си, подскочих, защото си помислих, че баща ми се е надвесил над мене с камшик.

— Какво има? — Ядосах се на Степон, че е дошъл. Не го исках тук.

— Ванда, ела — каза той и ми махаше с ръка. Той не говореше много. Сергей през повечето време го разбираше без думи, а когато баща ми изпълваше къщата с гласа си, Степон гледаше да се измъкне навън, ако можеше. — Ванда, ела!

— Нещо се е случило у вас ли? — Жената на лихваря застана на вратата, наметната с шал заради студа. — Върви, Ванда, аз ще кажа на Мирием, че съм ти казала да си отидеш.

Не ми се тръгваше. Допусках, че нещо се е случило със Сергей, иначе Степон нямаше да дойде. Не ми се искаше да се откажа от обеда си, за да помагам на Сергей, който никога не ми беше помогнал на мен. Но не можех да кажа това на жената на лихваря. Станах и без да проговоря, излязох през портата, а когато се отдалечихме достатъчно по пътя и стигнахме до дърветата, разтърсих Степон и ядосано му казах:

— Никога не идвай тук пак! — Степон беше само на десет години и още беше достатъчно малък, за да мога да го разтърся.

Но той само ме хвана за ръката и ме дърпаше напред. Тръгнах с него. Не ми оставаше нищо друго, освен да се прибера вкъщи и да кажа на Па че Сергей се е забъркал в неприятности, а това беше нещо, което нямаше да направя. Не обичах Сергей, но както той не би отишъл да ме обади на баща ми, аз също не бих могла да постъпя така с него. Степон се мъчеше да тича и от време на време спираше, за да си поеме дъх, а после пак се опитваше да бърза с всички сили. Изминахме разстоянието от шест мили за един час. Малко преди да стигнем до къщи, той ме поведе извън пътя към гората. Тогава започнах да се тревожа.

— Какво му е на Сергей? — попитах настойчиво.

— Не може да стане — отговори Степон.

Сергей се намираше на брега на потока, където ходехме за вода през лятото, ако по-близкият поток пресъхнеше. Лежеше настрани. Не изглеждаше, че спи. Очите му бяха отворени и като сложих пръсти на устните му, усетих, че диша, но иначе беше напълно неподвижен. Ръката му беше тежка и безжизнена, когато се опитах да я вдигна. Огледах се. Близо до него, потопен до половина във водата, лежеше мъртъв бял заек, а единият му крак беше вързан с грубо усукана връв от кози косми. По него нямаше никакви следи. Пътеката беше покрита със скреж, а потокът беше заледен по края си. Така разбрах, че Старик са го хванали да ловува и са му взели душата.

Пуснах ръката му. Степон ме гледаше с надежда, че ще направя нещо. Но нямаше какво да направя. Свещеникът нямаше да дойде толкова далеч от града, за да ни помогне, а освен всичко друго, Сергей беше крал, макар да знаеше, че не трябва да го прави. А и Бог нямаше да спаси някой, който сам си е виновен.

Не казах нищо. Степон също не каза нищо, но продължаваше да ме гледа така, сякаш беше сигурен, че мога да направя нещо. Накрая нещо дълбоко в мен се размърда и почувствах, че ще мога, независимо дали искам или не. Стиснах зъби и се опитах да измисля какво да направя, после го плеснах и залях лицето му със студена вода, макар да знаех, че това няма да помогне. И то не помогна. Сергей не помръдна. Водата се стече по лицето му, няколко капки влязоха в очите му, после изтекоха като сълзи, но той не плачеше, той само лежеше там, празен като отсечено дърво, мъртъв отвътре.