Наоми Новик: Сребърна приказка

Щом си тръгна, аз отидох при бялото дърво и казах:

— Благодаря ти, мамо.

Зарових в корените една ябълка, цяла ябълка, макар че бях ужасно гладна и можех да я изям със семките. На дървото над главата ми изникна малко бяло цветче.

На следващата сутрин отидох в къщата на лихваря. Страхувах се да ходя в града сама, но това все пак беше по-хубаво, отколкото да отида на пазара с Па. Пък и без това не се налагаше да влизам в града: тяхната къща беше първата след края на гората. В моите очи къщата беше голяма, имаше две отделни стаи, а подът беше покрит с гладки, ухаещи на гора дъски. Жената на лихваря лежеше в леглото си в задната стая. Беше болна и кашляше. Изпитвах болка като я слушах.

Дъщерята на лихваря се казваше Мирием. Тази сутрин тя беше сготвила супа, която вреше на печката и изпълваше къщата с ухание, от което празният ми стомах се сви на топка. После взе от ъгъла втасващо тесто и излезе. Върна се късно следобед с решителен вид и прашни обувки. Носеше току-що изпечен черен хляб, кофа мляко и паница с масло, а през рамо беше преметнала чувалче с ябълки. Сложи масата, като постави чиния и за мен, което не очаквах. Лихварят произнесе някаква магия над хляба, когато седнахме, но това не ми попречи да го ям. Беше много вкусен.

Мъчех се да свърша колкото може повече работа, за да поискат да идвам редовно. Преди да си тръгна, жената на лихваря ме попита с прегракналия си глас:

— Как ти е името?

Казах й го.

— Благодаря ти, Ванда. Много ни помогна.

Когато си тръгвах, я чух да казва, че съм свършила толкова много работа и сигурно скоро ще изплатя дълга. Спрях навън, за да подслушвам през прозореца.

— Неговият заем е шест копейки! За половин грош на ден ще й трябват четири години, за да го изплати. Не ми казвай, че това не е справедлива надница, щом ще обядва с нас.

Четири години! Сърцето ми запя като волна птичка.

Снегът продължи да вали и майка ми продължи да кашля до късно през пролетта, когато дните започнаха да стават по-топли и по същото време кашлицата й изчезна, удавена от супата, меда и спокойствието. Веднага щом си върна гласа, тя ми каза:

— Мирием, следващата седмица ще отидем да видим баща ми.

Знаех, че искаше това от отчаяние и се опитваше да ме откъсне от работата ми. Нямах желание да заминавам, но имах желание да видя баба си и да й покажа, че дъщеря й не е умряла от студ, а внучката й вече не живее като просякиня; имах желание при гостуването ни за пръв път баба ми да не плаче. Обиколих длъжниците още веднъж и казах на всички, че заминавам за града и ще начисля допълнителна лихва за седмицата, в която ще отсъствам, ако не занесат вноската си в дома ми. Казах на Ванда, че пак трябва да идва всеки ден, да готви на баща ми, да храни пилетата и да чисти къщата и двора. Тя само кимна и не възрази.

После тръгнахме към дома на дядо ми, но този път бях наела Олег да ни закара директно с хубавите си коне и удобната си кола, постлана със слама и одеяла, със звънчета на хамута, в която седнахме и се покрихме с кожената наметка, за да се предпазим от вятъра. Когато спряхме пред къщата, учудената ми баба излезе да ни посрещне, а майка ми мълчаливо се хвърли в прегръдките й, като криеше лицето си.

— Хайде, влизайте да се стоплите — каза баба ми, като разглеждаше колата и хубавите ни нови рокли от червен вълнен плат, обшити със заешка кожа, а на врата на моята — златното копче, което беше излязло от сандъка на тъкачката.

Тя ме изпрати да занеса на дядо ми в кабинета топла вода, за да остане насаме с майка ми. Дядо ми обикновено само изсумтяваше като ме види и недоволно ме оглеждаше, а аз винаги бях облечена с роклята, която баба ми ми беше купила. Не знам как знаех какво мисли за баща ми, защото не си спомням някога да е казал и дума по въпроса, но знаех.

Този път той пак ме огледа изпод гъстите си вежди и се намръщи.

— Кожа, а? И злато?

Трябва да кажа, че бях добре възпитана и не си и помислих да отговоря непочтително, и то не на друг, а на дядо ми, но вече бях ядосана от това, че майка ми е разстроена и че баба ми е недоволна, а сега и той, от всички хора, се заяждаше с мен.

— Защо да ги носи някой, който ги е купил с парите на баща ми, а не аз? — попитах.

Дядо ми естествено се учуди, че внучката му му отговаря така, но после осмисли думите ми и попита:

— Значи баща ти ти ги е купил?

Лоялността и обичта ми не ми позволиха да му отговоря. Наведох очи, мълчаливо налях гореща вода в самовара и смених стария чай. Дядо ми не ме спря, когато излизах от стаята, но на другата сутрин по някакъв начин знаеше цялата истина, че съм взела работата на баща си и неочаквано беше доволен от мен, както никога досега не е бил и както никой друг не беше.