Наоми Новик: Сребърна приказка

Другите му две дъщери се бяха омъжили по-добре от майка ми за богати граждани с добър занаят, но никой не го беше дарил с внук, който да желае да се заеме с неговия бизнес. В града имаше достатъчно хора от моя народ, за които той беше нещо повече от банкер или фермер, който отглежда собствената си храна. Гражданите бяха по-склонни да купуват нашата стока и зад стените на нашия квартал имаше процъфтяващ пазар за нея.

— Не е прилично за едно момиче… — започна баба ми, но дядо ми я прекъсна.

— Момиче или момче, за златото няма значение — каза той и ми се намръщи весело. — Ще имаш нужда от слуги. Като начало някой добър силен човек, мъж или жена, който няма нищо против да работи за еврейка. Можеш ли да намериш такъв?

— Да — отвърнах аз и си помислих за Ванда: тя вече беше свикнала с нас, а и в града не се предлагаха много възможности за дъщерята на беден фермер да изкарва надница.

— Добре. Повече не ходи ти да събираш парите — каза той. — Изпращай слугата, а ако клиентите искат да спорят, трябва да дойдат при теб в твоята къща. Вземи си бюро, за да седиш зад него, а те да стоят прави.

Кимнах, а когато си тръгвахме, той ми даде кесия, пълна с грошове, на стойност пет копейки, за да обслужвам околните градчета, в които няма лихвар. Когато пристигнахме вкъщи, попитах баща ми дали Ванда е идвала, докато ме нямаше. Той ме погледна тъжно, а очите му бяха пълни с мъка, макар че от месеци не бяхме гладували.

— Да. Казах й, че няма нужда, но тя идваше всеки ден.

Останах доволна и на другия ден, когато свърши работа, говорих с нея. Баща й беше едър човек, а и тя беше яка и здрава, имаше големи, червени от работа ръце с късо изрязани нокти; лицето й беше изцапано, а дългата й златна коса беше скрита под забрадката. Беше тиха, мълчалива и работлива като вол.

— Искам да имам повече време да се занимавам със сметките — казах аз. — Имам нужда от човек, който да обикаля и да събира парите вместо мен. Ако вземеш тази работа, ще ти плащам един грош на ден, вместо половин.

Тя стоя неподвижно известно време, сякаш не беше сигурна, че ме е разбрала добре.

— Дългът на баща ми ще се изплати по-бързо — каза накрая тя, сякаш искаше да бъде сигурна.

— Когато се изплати, ще продължа да ти плащам — казах аз, малко безразсъдно. Но ако Ванда събираше парите вместо мен, аз можех да обикалям съседните села и да раздавам нови заеми. Исках да раздам това малко сребърно езерце, което ми беше дал дядо ми, за да може обратно да потече поточе от грошове. Ванда пак помълча, после попита:

— Ще ми даваш монета?

— Да — отговорих аз. — Съгласна ли си?

Тя кимна и аз й кимнах в отговор. Не предложих да си стиснем ръцете; никой не искаше да се ръкува с евреин, а ако се ръкуваше, знаех, че това ще е лъжа. Ако Ванда нарушеше сделката, щях да спра да й плащам; това беше по-добра гаранция от всяка друга.

Откакто тръгнах да работя в къщата на лихваря, Па стана още по-сърдит и по-намусен. Не можеше да ме продаде на никого, не бях вкъщи да работя и пак нямахме достатъчно за ядене. Той все повече крещеше и все по-често вдигаше ръка да ни бие. Сергей и Степон прекарваха по-голяма част от времето при козите. Аз се навеждах да избегна удара, когато можех, иначе го приемах мълчаливо. Мълчах и смятах. Щом четири години по половин грош на ден ще изплатят дълга на баща ми, значи сега това ще стане за две години. Следователно две години бяха шест копейки. И аз ще мога да работя още две години, преди той да разбере, че съм изплатила дълга му. Ще имам шест копейки. Шест мои собствени сребърни копейки.

Само веднъж бях видяла толкова много пари, когато баща ми пусна две бляскави монети в отворената ръка на доктора. Може би ако не беше изпил и проиграл на комар останалите четири, те щяха да стигнат.

Не се притеснявах да ходя по чуждите къщи, да чукам на вратата и да искам пари. Не ги исках аз, искаше ги Мирием, това бяха нейни пари и тя щеше да ми дава и на мен от тях. Като стоях пред вратите им, от там виждах, че вътре има хубави мебели, гори огън и е топло. Никой в техните къщи не кашляше.

— Изпраща ме лихварят — казвах аз и им казвах колко дължат, а когато се опитваха да твърдят, че сумата е невярна, мълчах.

В няколко къщи ми отговориха, че не могат да платят, и аз им казах, че трябва да отидат да говорят с нея в къщата й, ако не искат да им изпрати хората на закона. Накрая ми даваха по нещо. Значи лъжеха. Тогава още по-малко се притеснявах.

Носех голяма, здрава кошница и слагах вътре всичко, което ми даваха. Мирием се тревожеше, че ще забравя кой какво ми е дал, но аз не забравях. Помнех всяка монета и всяка стока. Тя си записваше всичко в една голяма черна книга. Сядаше и без да спира, уверено драскаше с дебелото гъше перо. В пазарните дни избираше стоките, които не искаше да задържи, и тръгваше за града, а аз вървях след нея с кошницата. Тя продаваше и се пазареше, докато кошницата се изпразнеше, а кесията й се напълнеше, като превръщаше платовете, плодовете и копчетата в монети. Понякога предприемаше нещо друго първо: ако някой фермер й беше дал десет чилета вълна, тя я носеше на някоя тъкачка, която й дължеше пари, и я караше да изработи ямурлук срещу дълга си; после продаваше ямурлука на пазара.