Наоми Новик - Сребърна приказка

На път за къщи спрях при Людмила. Тя не дължеше пари на никого, а по-скоро сама би могла да дава заеми, но не можеше да взима лихва, пък и никой в града не беше толкова глупав, че да взима пари от някой друг, освен баща ми, който им позволяваше да плащат когато си искат или изобщо да не плащат. Людмила отвори вратата с изкуствената си усмивка: приемаше пътници да пренощуват в къщата й. Усмивката й изчезна, когато ме видя.

— Какво има? — попита грубо тя. Предположи, че съм отишла да прося.

— Майка ми е болна, госпожо — казах учтиво аз, за да продължа малко по-дълго заблуждението й, така че да изпита облекчение, когато кажа: — Идвам да купя малко супа. Колко струва супата?

Попитах я за цените на яйцата и на хляба, за да изглежда, че се опитвам да вместя всичко в скромните си финанси, и тъй като не беше свикнала на друго, тя рязко ми каза истинските цени, без да ги умножи по две. После се ядоса, когато преброих шест гроша за гърне със супа и половин пиле вътре, три пресни яйца, един мек хляб и купичка мед, покрита със салфетка. Даде ми ги с неудоволствие, а аз ги отнесох по дългия път към къщи.

Баща ми се беше прибрал преди мен. Слагаше дърва в огъня и ме погледна притеснено, когато влязох с пълни ръце. Втренчи очи в храната и червената вълна. Аз оставих товара си и пуснах грошовете и една сребърна монета от петдесет гроша в стъклената купа до огнището, където бяха останали само две-три монети, а после тръгнах да се погрижа за майка си.

След този случай станах лихварят на селото. Бях добър лихвар, а много хора ни дължаха пари. Доста скоро сламата на пода беше заменена с дървени дъски, пролуките в огнището бяха замазани с добра глина, сламеният покрив беше подновен, а майка ми имаше кожена пелерина, с която да се завива докато спи, или да се облича, за да не й е студено на гърдите. Всичко това не й харесваше, нито на нея, нито на баща ми, който излезе навън и тихо си поплака в деня, когато донесох пелерината. Одета, жената на пекаря, ми я предложи, за да изплати напълно дълга на семейството си. Пелерината беше красива, светлокафява; беше я донесла със себе си, когато се беше оженила. Направена беше от белки, които баща й беше убил, когато ходил на лов в горите на някакъв болярин.

Тази част от старата притча се оказа вярна: за да бъдеш добър лихвар, трябва да си жесток. А аз бях готова да бъда жестока към ближните си, точно както те бяха жестоки към баща ми. Не че взимах новородените им бебета, но през една седмица в късната пролет, когато пътищата бяха сухи, отидох до фермата на един селянин далеч в полето, а той нямаше с какво да ми плати, не можеше да отдели дори и един хляб. Горек беше взел заем от шест сребърни копейки, сума, която не би могъл да изплати дори при добри реколти всяка година до края на живота си. В началото се опита да ме изгони презрително от къщата си, както правеха много други. Но когато не му отстъпих и го заплаших със съд, в гласа му се прокрадна истинско отчаяние:

— Имам четири гърла да храня. Не можеш да изстискаш кръв от камъка.

Сигурно е трябвало да го съжаля. Баща ми би го съжалил, майка ми също, но аз бях претръпнала вътрешно и усещах само опасността. Ако му опростя дълга, ако приема извиненията му, следващата седмица всеки ще измисли по нещо; виждах как оттам нататък нещата ще тръгнат надолу.

В този момент влезе високата му дъщеря. Носеше дебела сива забрадка над дългата си руса коса, сплетена в една плитка, и залиташе под тежестта на две кофи вода, двойно повече от това, което аз бих могла да вдигна, когато ходех до кладенеца.

— Тогава дъщеря ти ще дойде в моята къща да работи срещу дълга ти за половин грош на ден — казах аз и си тръгнах с котешко задоволство, а на път за вкъщи изиграх няколко танцувални стъпки под дърветата, където нямаше кой да ме види.

Тя се казваше Ванда. Дойде безмълвно в зори на следващата сутрин, работи като вол до обед, след което безмълвно си замина; през цялото време не вдигна глава. Беше много силна и пое почти цялата тежест на домакинството в този половин ден. Донесе вода, нацепи дърва и нахрани пилетата, които сега отглеждахме на двора. Изми пода, огнището и всичките ни тенджери, а аз бях много доволна от решението, което бях намерила.

Когато тя си тръгна, майка ми за пръв път в живота ми заговори на баща ми ядосано и обвинително, така, както не му беше говорила, когато беше много премръзнала и болна.

— И не те интересува какво й причиняваш?

Чух я, че му извика с прегракнал глас, когато си изтривах ботушите от калта на входа, преди да вляза; облекчена от домакинската работа сутрин, бях наела едно магаре и обиколих най-отдалечените селища, за да събирам парите от хора, които вероятно мислеха, че никой няма да дойде да си ги потърси. Зимната ръж беше прибрана и аз носех два чувала със зърно и голяма торба с любимите на майка ми лешници, които бяха добре съхранявани през зимата, както и една стара, но хубава желязна лешникотрошачка, за да не трябва да ги чупим с чук.