Наоми Новик: Сребърна приказка

Можехме да останем. В къщата на дядо ми имаше място и ни приемаха с радост. Но винаги се прибирахме вкъщи, защото обичахме баща ми. Ужасно не го биваше с парите, но иначе беше безкрайно мил и нежен човек и се опитваше да компенсира недостатъците си: прекарваше по цели дни в студената гора, където ловуваше и събираше дърва, а когато беше вкъщи, се чудеше с какво да помогне на майка ми. В нашата къща нямаше женска работа, а когато не ни стигаше яденето, той прехвърляше от своята чиния на другите. Вечер, когато сядаше до камината, ръцете му винаги бяха заети с нещо, изработваше някаква нова играчка за мен или нещо за майка ми, украшение на стол или дървена лъжица.

Но зимата винаги беше дълга и люта и откакто се помнех, всяка година ставаше все по-сурова. Нашето градче не беше оградено със стена и беше почти безименно; някои го наричаха Пакел, защото беше близо до пътя, а онези, които не харесваха това име, защото им напомняше, че е близо до пътя на Старик, се ядосваха и им отговаряха, че името му е Павис, защото е близо до реката, но никой не беше сметнал за нужно да го постави на картата, затова въпросът оставаше нерешен. В разговорите помежду си го наричахме „града”. Беше удобен за пътниците, защото се намираше по средата между Висня и Минаск и една малка река, която течеше от изток на запад, пресичаше пътя. Много фермери пренасяха стоката си с лодки, затова нашият пазарен ден беше оживен. Но с това значението ни се изчерпваше. Никой владетел не се интересуваше особено от нас, а царят в Корон — никак. Ако ме бяхте попитали за кого работеше бирникът, нямаше да мога да ви отговоря, докато при едно гостуване в къщата на дядо ми случайно не научих, че херцогът на Висня е недоволен, че приходите от нашия град от година на година намаляват. Студът беше започнал да нахлува от горите все по-рано и по-рано и реколтата ставаше все по-лоша.

В годината, когато навърших шестнайсет, Старик дойдоха през последната седмица на есента, когато късният ечемик още не беше прибран от полето. От време на време Старик предприемаха своите набези за злато; хората разказваха различни истории за мигновената им поява и мъртъвците, които оставяха след себе си. Но през последните седем години зимите ставаха все по-тежки и те ставаха все по-алчни. Още не бяха опадали листата от дърветата, когато те се отклониха от своя път, навлязоха в нашия и отидоха на петнайсетина километра от нашето село до един богат манастир, където убиха десет монаси и задигнаха златните свещници, златните чаши, всички икони със злато по тях и отнесоха това златно съкровище в царството си, което вероятно се намираше някъде в края на техния път.

През нощта на нападението земята замръзна и оттогава всеки ден от гората постоянно духаше остър вятър, който носеше яростни снежни вихрушки. Нашата малка къща се намираше в самия край на града, отдалечена от другите къщи, и наоколо нямаше стени, които да отнемат от силата на вятъра, а ние ставахме все по-слаби, по-гладни и все повече треперехме от студ. Баща ми продължаваше да си намира извинения, за да не върши работата, която ненавиждаше. Но дори и когато майка ми го принуди да отиде да си иска парите, той се върна само с няколко дребни монети.

— Зимата е много лоша. Тежка е за всички — каза той, за да оправдае длъжниците, когато според мен те дори не си бяха направили труда да му се извинят.

На следващия ден минах през града, за да занеса един хляб на пекаря и чух някои жени, които ни дължаха пари, да разказват какви угощения ще приготвят за празниците, какви сладкиши ще купят от пазара. Наближаваше средата на зимата. Те всички искаха да сложат нещо хубаво на масата; нещо специално за празника, техния празник.

Затова бяха отпратили баща ми с празни ръце, а къщите им светеха и през вратите им се процеждаше ухание на печено месо, докато аз бавно вървях към пекаря, за да му дам един протрит грош за почернелия хляб, съвсем не този, който бях омесила и занесла. Той беше дал хубавия хляб на някой от другите си клиенти и запазил изгорелия за нас. Вкъщи майка ми готвеше рядка зелева супа и се мъчеше да събере използвано готварско олио, за да запали лампата трета поредна вечер: дълбок мраз беше повял от гората и проникваше през процепите и стрехите на нашата порутена къща. Лампата горя само няколко минути, после силен полъх отвън я загаси.

— Е, може би това означава, че е време да си лягаме — каза баща ми, вместо да се опита да я запали отново, защото вече нямахме олио.