Наоми Новик: Сребърна приказка

На осмия ден майка ми беше толкова изнемощяла от кашляне, че не можеше да стане от леглото.

— Скоро ще се оправи — каза баща ми, но не смееше да ме погледне в очите. — Студът скоро ще свърши. И без това вече много дълго продължи.

Той дялкаше свещи от дърво, тесни пръчици, с които да си светим, защото предишната вечер бяхме свършили олиото. Нямаше да има чудотворна светлина в къщата.

Той излезе навън да порови за малко дървесина под снега. Запасите ни от дърво за горене също бяха намалели.

— Мирием — извика ме майка ми, след като той излезе. Занесох й чаша слаб чай с остатъците от мед — всичко, което имах, за да успокоя кашлицата й. Тя отпи една глътка, отпусна глава на възглавницата и каза: — Когато зимата отмине, искам да отидеш в дома на баща ми. Той ще те заведе в дома на баща ми.

При последния ни престой в къщата на дядо ми една вечер сестрите на майка ми дойдоха на вечеря с мъжете и децата си. Те бяха облечени с дебели вълнени рокли, оставиха на закачалката в антрето кожени пелерини, а по ръцете им имаше златни пръстени и гривни. Всички се смееха и пееха, стаята беше топла, макар че беше зима. Ядяхме пресен хляб, печено пиле и гореща супа с подправки и сол, от която към лицето ми се издигаше пара. Когато майка ми заговори, от думите й вдъхнах цялата топлина на онзи спомен и закопнях за топлината, като стисках до болка студените си ръце. Представих си как ще отида там, а ще оставя баща си сам и златото на майка си завинаги в къщите на съседите.

Силно стиснах устни, после я целунах по челото и й казах да си почива. Когато тя неспокойно заспа, отидох до огнището, където в една кутия баща ми държеше голямата счетоводна книга. Извадих я, взех старата му перодръжка от поставката й, смесих мастило от пепелта в огнището и направих списък. Дъщерята на лихваря, дори и на некадърния лихвар, разбира от сметки. Писах и смятах, писах и смятах, лихви и време, накъсано от спорадичните, пръснати тук-там плащания. Баща ми добросъвестно беше вписвал всички заеми, толкова коректно, колкото никой не беше към него. Когато завърших списъка, извадих всички плетива от торбата си, наметнах се с един шал и излязох навън в студеното утро.

Минах по всички къщи, където ни дължаха пари, чуках на вратите им. Беше рано, много рано, още не се беше съмнало съвсем. Кашлицата на майка ми ни беше събудила през нощта. И мъжете отваряха вратите и ме гледаха изненадано, а аз ги поглеждах в очите, студено и твърдо.

— Идвам да си уредим сметките.

Те се опитваха да ме изгонят, разбира се; някои дори ми се изсмяха. Олег, коларят с големите ръце, ги стисна в юмруци, сложи ги на кръста си, докато малката му женичка с лице на гризач се беше свила до огнището и оттам ми хвърляше уплашени погледи. Кайус беше взел заем от две жълтици в годината преди да се родя и добре продаваше крупник, който вареше в големи медни чайници, купени с парите от заема, ми се усмихна и ме покани да вляза вътре и да изпия едно топло питие. Аз отказах. Не исках да влизам и да се топля. Стоях на прага на къщите им със списъка и им казвах колко пари са взели, колко малко са изплатили и колко лихви дължат.

Те мърмореха и спореха, а някои дори крещяха. През целия ми живот никой не ми беше крещял: нито майка ми с нейния нежен глас, нито милият ми баща. Аз обаче открих вътре в себе си нещо горчиво, нещо, което зимата беше вкарала в сърцето ми: звукът от кашлицата на майка ми и споменът за приказката, която хората толкова често разказваха на селския площад — приказката за момичето, което станало кралица с чуждо злато и никога не върнало дълга си. Стоях на прага на къщите им и не помръдвах. Числата ми бяха точни и те го знаеха, а когато свършеха с крещенето, ги питах:

— Имате ли парите?

Те възприемаха това като възможност за измъкване и отговаряха, не, не, разбира се, че нямаха такава сума.

— Тогава ми платете малко сега и пак следващата седмица, докато изчистите дълга си — казвах им аз. — И ще плащате лихва върху онова, което не сте изплатили, ако не искате да помоля дядо ми да ви даде под съд.

Те не пътуваха много. Знаеха, че бащата на майка ми е богат, че живее в голяма къща във Висня и дава заеми на рицари и дори, както твърдеше мълвата, на един владетел. Затова с неудоволствие ми даваха по малко; само няколко гроша от някои къщи, но всички даваха нещо. Приемах и да ми плащат в стока: дванайсет метра плътен червен вълнен плат, шише олио, две дузини високи свещи от бял восък, нов кухненски нож от ковача. Оценявах стоката справедливо — давах им цената, която те биха поискали от някого, а не която аз плащам на пазара — записвах числата пред тях и им казвах, че ще дойда пак през следващата седмица.