Наоми Новик - Сребърна приказка

— Ти може би предпочиташ още да сме бедни и гладни? — избухнах аз накрая, като наруших мълчанието, което тегнеше между нас в тъмната гора.

— Милинката ми, милинката ми, извинявай — проплака тя.

— Извинявай? — казах аз. — Защото ни е топло, вместо да мръзнем? Защото имаме пари и удобства? Защото имаш дъщеря, която може да превръща среброто в злато?

— Защото трябваше да станеш студена като лед, за да го постигнеш — каза тя. Не й отговорих нищо, само се загърнах по-плътно с пелерината си. Олег заговори нещо настойчиво на конете: сребърно сияние се беше появило в далечината, показал се беше пътят на Старик. Конете тръгнаха по-бързо, но пътят на Старик вървеше успоредно на нашия и до края на пътуването ни светеше между дърветата. Усещах го от моята страна, един по-студен вятър, който се опитваше да ме прониже и да проникне под кожата ми. Но не се тревожех. Отвътре бях още по-студена.

На следващата сутрин Ванда закъсня. Когато дойде, беше задъхана и зачервена, лицето й блестеше от пот, а чорапите и полата й бяха покрити с кал и сняг, сякаш беше търсила пътека през полето, а не беше вървяла по селския път.

— Старик са в гората — каза тя, без да вдигне очи. Когато излязохме на двора пред къщата, видяхме, че на около половин миля разстояние пътят на Старик все още проблясва между дърветата.

Не бях чувала друг път да са се приближавали толкова много до нашия град. Нямахме стена, но и не бяхме толкова богати, че да ги изкушим. Плащахме данъците си в зърно и вълна, а богатите превръщаха среброто си в злато зад стените на големия град и го държаха там в банките, също като мен. Възможно беше някоя жена да имаше златна огърлица или пръстен — със закъснение се сетих за златното копче на моята яка — но те не биха могли да напълнят сандък със злато, дори и да претърсят всяка къща на главната улица.

От гората се носеше жесток студ; ако някой коленичеше и протегнеше ръка, щеше да усети как леденият въздух пълзи по земята, сякаш някъде далеч някой гигант го издухва и разнася с него аромата на прекършени борови клонки. Беше зима, но все пак беше толкова студено, че това едва ли се дължеше само на природата. Погледнах към града и видях, че хората от близките къщи също бяха излезли на дворовете си и гледаха пътя. Панова Гавелите ме изгледа враждебно, когато погледите ни се срещнаха, сякаш аз бях виновна, после се прибра.

Но нищо друго не се случи, а сутрешната работа трябваше да се върши, затова един по един всички се прибрахме и като не виждахме пътя, престанахме да мислим за него. Седнах да прегледам книгите и да видя какво Ванда е донесла вкъщи за двете седмици, през които бяхме отсъствали. Тя взе кошницата, пълна със стар хляб и просо за пилетата и излезе да ги нахрани и да събере яйцата. Майка ми най-после се беше отказала да върши някаква работа на открито и аз бях доволна от това: сега тя седеше на масата и белеше картофи за обеда ни на топло до огнището, а по бузите й вече имаше малко руменина и те леко се бяха запълнили след отслабването й миналата зима. Отказвах да се тревожа за начина, по който ме гледаше, докато работех по книгите.

Числата бяха прегледно и чисто записани и сметките бяха точни. Дядо ми ме беше попитал за прислужницата и дали е добра; не мислеше, че е глупаво да плащам на Ванда с пари.

— Прислужниците лесно стават нечестни, когато носят твоите пари, а самите те не притежават такива — ми каза той. — Накарай я да почувства, че нейното благосъстояние расте заедно с твоето.

Малко обаче се притеснявах за собственото си благосъстояние, въпреки наличието на четиринайсет златни монети в банката на дядо ми. Знаех, че тези пари не са от моята лихварска дейност; това бяха парите от зестрата на майка ми, които най-после си бяхме върнали. Баща ми ги беше раздал толкова бързо след сватбата и те бяха потънали в чуждите джобове преди още аз да се родя, а толкова малко бяха изплатени, че всички съседи на километри наоколо ни дължаха пари. Те бяха стегнали къщите и хамбарите си, бяха си купили добитък и семена за посев, бяха оженили дъщерите си и дали начален старт в живота на синовете си, но междувременно майка ми гладуваше, а те гонеха баща ми от прага на къщите си. Възнамерявах да си върна всеки грош, и то с лихвите.

Но вече бях събрала лесните пари. Част от останалите бяха несъбираеми. Някои хора, които бяха взели пари от баща ми, бяха умрели, а други бяха заминали много далеч и беше невъзможно да ги открия. Сега взимах повече от половината вноски в стока, или труд, или нещо друго, а превръщането им в пари не беше лесна работа. Къщата ни вече беше удобна, имахме толкова кокошки, колкото бяхме в състояние да отглеждаме. Бяха ми предлагали да ми платят с овца или коза, но ние не знаехме как се гледат. Можех да ги препродам, но това беше трудно, а трябваше да внимавам да не давам на длъжниците си дори и един грош по-малко от пълната сума, която щях да получа на пазара. Те щяха да кажат, че съм ги измамила, независимо от времето и работата, която съм вложила за продажбата.