Наоми Новик - Сребърна приказка

— Да плащаш на някой, само за да спи в къщата? Каква полза ще има от него, ако Старик наистина дойдат? — попитах аз със смях: самата идея беше абсурдна. Не си спомнях някога изобщо да съм мислила, че Старик са нещо друго, освен шега. Имах чувството, че съм сънувала такъв сън, но той вече избледняваше.

Но майка ми каза сърдито:

— Не говори такива неща. Никога не говори такива неща. Искам никога повече да не казваш това. И не споменавай Старик никъде, пред никого в града. — Сега вече съвсем нищо не разбирах. Всички в града щяха да говорят за Старик, щом пътят им беше там в гората, а утре беше пазарен ден.

— Тогава недей да ходиш — каза тя, когато й обясних това. Възразих, че нося стока от Висня, която трябва да продавам, тя ме хвана за раменете и каза:

— Мирием. Ще наемем брата на Ванда да спи тук през нощта, така че тя да не разказва на никого как Старик са били в нашата къща. Ти също няма да казваш на никого.

Престанах да споря.

— Преди две години — продължи тихо майка ми — в покрайнините на Минаск една банда на Старик премина през полята и опустоши три градчета, градчета като нашето. Изгориха църквите и къщите на богатите хора и взеха всичкото злато, което можаха да намерят, колкото и малко да беше то. Но минаха пред село Язуда, където живееха евреи, и не изгориха техните къщи. Затова хората решиха, че евреите са сключили договор със Старик. И сега в Язуда няма евреи. Разбираш ли, Мирием? Няма да казваш, че Старик са идвали в къщата ни.

Сега не ставаше дума за елфи, за магия или за други глупости. Ставаше дума за нещо, което много добре разбирах.

— Утре ще отида на пазара — казах аз след минута и когато майка ми се канеше да отговори, продължих: — Ще бъде странно, ако не отида. Ще отида и ще продам двете нови рокли, които съм донесла, и ще говоря за новата мода във Висня.

Майка ми кимна, погали ме по главата и ме потупа по бузите. После двете седнахме да избелим останалите картофи. Отвън се чуваха ритмичните удари на брадва. Ванда цепеше дърва. Скоро баща ми се върна с наръч зелени клонки и прекара остатъка от деня край огнището. Изплете от клонките решетки, които закова на рамките на прозорците.

— Решихме да поканим брата на Ванда да идва тук нощем — каза майка ми, без да вдига глава от плетката си.

— Ще е хубаво да има млад мъж наоколо — съгласи се баща ми. — Винаги се тревожа, когато има пари в къщата. Пък и няма да ми е излишна малко помощ. Вече не съм много млад.

— Може би все пак няма да е лошо да отглеждаме няколко кози — казах аз. — Той ще се грижи за тях.

— Искаме да наемем някой млад мъж, който да остава тук през нощта и да ни помага да се грижим за къщата — ми каза Мирием в деня, в който се върна. — И да се грижи за козите, които ще купим. Брат ти дали би искал да дойде да ни помага?

Не й отговорих веднага. Исках да откажа. Водих й книгите през двете седмици, в които отсъстваше. Аз, сама. Всеки ден обикалях, всеки ден ходех в различни къщи, а после се връщах и приготвях обеда за себе си и за баща й, лихваря. Сядах на масата и, малко разтреперана, внимателно отварях книгата. Кожата беше толкова мека в ръцете ми, а всяка фина, тънка страница беше изписана с букви и цифри. Отгръщах ги една след друга, за да намеря къщите, които бях посетила този ден. Тя отбелязваше с различна цифра всяка къща и до нея вписваше името на обитателя й. Натапях писалката в мастилницата, после изцеждах перото и много бавно и старателно изписвах всяка цифра. След това затварях книгата, изчиствах писалката и я прибирах на рафта заедно с мастилницата. Правех всичко това сама.

През миналото лято, когато дните бяха дълги и ми оставаше малко свободно време, Мирием ме учеше как да пиша числата с писалка. Тя ме водеше навън след обед и ги пишеше в пръстта с пръчка, отново и отново. Но ме учеше не само как да ги записвам. Учеше ме как да ги правя , как да събирам две числа в едно, и също как да изваждам едно число от друго. И не само малки числа, които мога да преброя на пръстите си или с камъчета, а големи числа. Учеше ме как да превърна сто гроша в една копейка и двайсет сребърни копейки в златна злота, а също и как да върна сребърната монета обратно в грошове.

Отначало ме беше страх. Минаха пет дни, преди да хвана пръчката и да повторя фигурата, която тя беше изписала. Тя говореше за това като за нещо съвсем обикновено, но аз знаех, че ме учи на магия. После пак ме беше страх, но не можех да устоя. Научих се да изписвам магическите фигури в пръстта, а после с една стара, изхабена писалка и размесена с вода пепел пишех на гладък камък. И накрая с нейната писалка и мастило на стар лист хартия, посивял от много писане и триене. И в края на зимата, когато тя замина, аз можех да й водя сметките. Дори вече можех и да чета. Четях на глас имената от всяка страница, повтарях си ги тихо, допирах с пръст буквите и виждах кои букви на кой звук отговарят. Понякога, когато бърках, Мирием ме спираше и ми казваше коя е правилната буква. Ето на колко магия ме беше научила и не исках да я деля с никой друг.