Дженнифер Арментраут - Опал

— Отворена е. — Посочих с жест зад мен. — Леко е открехната. Отворена е.

— Подробности — каза той, седна на леглото и протегна ръка, погалвайки ме с пръсти.

Лукавият блясък подсили зеления оттенък в очите му.

— Хайде, коте, приближи се…

Не поддадох.

— Не те доведох тук, за да поощрявам в пускането в животински страсти.

— Язък.

Той отпусна ръка в скута си.

Насилих се да не се засмивам, защото това само би го поощрило, и преминах направо към проблема.

— Трябва да поговорим. — Доближих се до леглото и продължих с тих глас. — Уил е говорил с мама.

Той присви очи.

— Детайли.

Седнах до него и притиснах крака към гърдите си. Докато му разказвах наученото от мама, мускулите в долната част на лицето му затуптяха като сърце. Новината не беше хубава и нямаше начин да разберем дали мутацията се е оказала трайна, нито какви са бъдещите планове на Уил, без да го попитаме лично. Да бе.

— Не може да се върне — казах аз, докато разтривах слепоочията си, които изглежда туптяха в синхрон с челюстта на Деймън. — Ако мутацията се е оказала нетрайна, той би трябвало да осъзнава, че ти ще го убиеш. А ако е трайна…

— Той ще има преимущество — довърши Деймън.

Отпуснах се по гръб.

— Божичко, това е истинска каша. Каша с епични размери. — Каквото и да направехме, бяхме обречени. — Ако се върне, не мога да позволя да се доближи до мама. Ще трябва да й кажа истината.

Деймън мълчеше и се въртеше, докато накрая не застана с лице към таблата на леглото.

— Не искам да й казваш.

Намръщих се и извих глава, срещайки погледа му.

— Трябва да й кажа. Тя е в опасност.

— В опасност е, ако й кажеш. — Той скръсти ръце. — Разбирам защо искаш да го направиш, но ако тя разбере истината, я грози опасност.

Донякъде разбирах логиката му. Всеки човек, който знае истината, беше в опасност.

— Но да го скрием от нея, би било по-лошо, Деймън. — Седнах и се завъртях към него, заставайки на колене. — Уил е психар. Ами ако се върне и продължи започнатото? — Усетих в гърлото си гнет. — Не мога да го позволя.

Деймън прокара ръка през косата си и движението обтегна тънкия плат на дългия ръкав на блузата му по бицепса. Издиша шумно и продължително.

— Първо трябва да разберем дали Уил наистина има намерение да се върне в града.

Бодна ме раздразнение.

— И как предлагаш да стане това?

— Още не съм го измислил. — Деймън се усмихна леко за миг. — Но ще го направя.

Изпънах гръб, обезсърчена. Логически погледнато, имахме време. Не неограничено — няколко дни или най-много седмица, ако се окажехме късметлии, но все пак имахме време. Просто не исках да държа мама в неведение.

— Ти какво прави цял ден? Преследва Доусън? — попитах аз, с което изоставих за момента предишната тема. Той кимна и аз изпитах състрадание. — Какво правеше той?

— Просто се скиташе наоколо, но се опитваше да се отърве от мен. Знаех, че иска да се върне в онази сграда с офисите. И ако не го следях, щеше вече да го е направил. Единствената причина да съм спокоен в момента е, че го оставих с Ди, която го е притиснала вкъщи. — Той замълча и погледна настрани. Раменете му се напрегнаха, сякаш върху тях беше поставен ужасяващ товар. — Доусън… няма да се набута при тях отново.

Бройте ме за изненадана от това, че Деймън се появи в ранната неделна вечер у нас и предложи да излезем. В смисъл, да обикаляме заснежените улици и да вършим нормални неща. Среща. Сякаш можехме да си позволим подобно нещо. И нямаше как да не си спомня какво ми беше казал онзи път, когато се намирах в леглото му и бях готова да му се отдам.

Каза, че иска да съгради връзката ни по правилния начин. Срещи. Филми.

Ди беше поела задълженията по надзираването на Доусън и Деймън се чувстваше достатъчно спокоен да я остави с него.

Изрових чифт тъмни дънкови панталони и червено поло. Позабавих се няколко минути с гримирането и се понесох надолу по стълбите. Отне ми половин час да измъкна Деймън от майка ми.

Може би не трябваше да се притеснявам за нея и Уил. Може би трябваше да се притеснявам за нея и Деймън. Пума.

След като се разположихме в уютната обстановка на Доли — неговия джип, — той включи отоплението и ми се ухили.

— Така. Има някои правила относно срещата ни.

Вдигнах вежди.

— Нима?

— Аха, — запали Доли и заизлиза от алеята, като внимаваше да не засегне малките заледени участъци. — Първото правило е, че не говорим за нищо, свързано с министерството.