Дженнифер Арментраут - Опал

— Добре.

Прехапах устни.

Той погледна към мен, сякаш знаеше, че се опитвах да скрия влюбената си усмивка.

— Второто правило е, че не говорим за Доусън или Уил. И третото правило е, че ще се съсредоточим върху това колко съм готин.

Добре. Не мога да скрия усмивката си. Сега тя е от ухо до ухо.

— Мисля, че мога да понеса тези правила.

— Надявам се, тъй като има наказание за нарушаване на правилата.

— И какво ще е това наказание?

Той се изкикоти.

— Най-вероятно наказание, което ще ти хареса.

По бузите и във вените ми се разгоря топлина. Реших да не отговарям на твърдението му. Вместо това се протегнах към радиото в същия миг, в който го стори и Деймън. Пръстите ни се допряха и по ръката ми се понесе електричество, което достигна до плътта му. Отдръпнах се, той отново се засмя, но този път прозвуча дрезгаво и накара уютния джип да изглежда твърде малък.

Деймън избра рок станция, но остави звука тих. Пътуването към града беше безсъбитийно, но забавно… защото не се случи нищо ненормално. Той избра един италиански ресторант и ни настаниха на малка маса, осветена от трептящи свещи. Огледах се наоколо. На никоя от другите маси нямаше свещи. Всички те бяха покрити с евтини червено-бели покривчици.

Но нашата дървена маса беше гола, като изключим свещите и две винени чаши, пълни с вода. Дори салфетките изглеждаха сякаш са от истински лен.

Докато ни настаняваха, обмислих всички възможности и сърцето ми подскочи.

— Ти ли…

Той се облегна с лакът на масата и се наведе напред. Бледи сенки танцуваха по лицето му, откроявайки сводовете на скулите и извивките на устните му.

— Аз ли какво?

— Организира всичко това? — посочих с ръка свещите.

Деймън сви рамене.

— Може би…

Прибрах косата си назад с усмивка.

— Благодаря ти. Много е…

— Готино?

Засмях се.

— Романтично. Много е романтично. Но и готино.

— Щом мислиш, че е готино, значи си заслужава.

Той погледна към сервитьорката, която тъкмо се приближаваше към масата. На картичката й пишеше „Ронда“.

Когато се обърна да вземе поръчката на Деймън, очите й се изцъклиха — вече разбирах, че това е често срещан страничен ефект от излизането с господин Готин.

— А за теб, миличка?

— Спагети с месо и сос — казах аз, затворих менюто и й го подадох.

Ронда надникна към Деймън и по мое мнение — въздъхна.

— Ей сега ще ви донеса хлебчетата.

Когато останахме сами, се усмихнах към него.

— Струва ми се, че ще получим няколко допълнителни кюфтета.

Той се засмя.

— И аз ставам за някои работи.

— Ставаш за много работи.

В мига, в който го произнесох, се изчервих. Еха. Това можеше да се възприеме по толкова различни начини.

За моя изненада, Деймън не му обърна внимание и започна да ме задиря за книга, която беше видял в спалнята ми. Беше любовен роман. На корицата стоеше типичният алфа-мъжкар с могъщи гърди и добре оформени плочки. Когато донесоха купчината хлебчета, аз почти го бях убедила, че би бил подходящ манекен за подобни корици.

— Не нося кожени панталони — заяви той и отхапа от великолепието с масло и чесън.

Направо срамота.

— И все пак. Имаш визията.

Той завъртя очи.

— Харесваш ме заради тялото ми. Признай си го.

— Ами, да…

Миглите му се вдигнаха и очите му заблестяха като скъпоценни камъни.

— Все едно съм някакво бонбонче…

Избухнах в смях. Но тогава той ми зададе неочакван въпрос:

— Какви са плановете ти за колежа?

Примигнах. Колеж? Облегнах се назад и погледът ми помръкна.

— Нямам представа. Пък и не е възможно да посещавам колеж, освен ако край него няма тонове кварц…

— Току-що наруши едно от правилата — напомни ми той и устните му се разтегнаха в полуусмивка.

Извъртях очи.

— Ами ти? Мислиш ли за колеж?

Той сви рамене.

— Все още не съм решил.

— Не ти остава много време — казах аз.

Прозвучах като Кариса, която обичаше да ми го напомня при всеки наш разговор.

— Всъщност и на двамата не ни остава много време, освен ако не кандидатстваме за по-късен прием.

— Добре де. Забравяме правилата за момент. Как бихме могли да го направим? С онлайн курсове? — Той отново сви рамене и на мен ми се прииска да го набода с вилица в окото. — Освен ако не ти е известен някой колеж с… подходяща околна среда.

Ястията ни пристигнаха и прекъснахме разговора, докато сервитьорката стържеше сирене над чинията на Деймън. Накрая предложи и на мен. След като тя се отдръпна от масата, аз се нахвърлих на Деймън: