Дженнифер Арментраут - Опал

Не разбрах какво ме събуди. Виещият вятър през първата за годината разтърсваща снежна буря беше затихнал снощи. И стаята ми беше тиха. Спокойна. Завъртях се в леглото и примигнах.

Очи с цвета на оросени листа се взираха в моите. Твърде познати очи, лишени от блясъка на онези, които обичах.

Доусън.

Притиснах завивката към гърдите си, бавно седнах в леглото и отметнах сплъстената си коса. Може би все още сънувах, тъй като нямах представа защо Доусън, братът близнак на момчето, в което бях искрено, дълбоко и най-вероятно безумно влюбена, би се разположил на ръба на леглото ми.

— Всичко… всичко ли е наред? — прочистих гърлото си, но гласът ми прозвуча дрезгаво, сякаш се опитвах да звуча секси и се провалях гръмовно.

Бурните крясъци, които се изтръгнаха от мен, когато господин Майкълс — побърканото гадже на майка ми — ме беше заключил в клетката на един склад, все още даваха своето отражение върху гласа ми, дори и седмица по-късно.

Доусън сведе поглед. Плътните черни мигли пернаха ръбчетата на ъгловатите му бузи, които бяха по-бледи, отколкото беше редно. Вече бях разбрала, че Доусън носи скрита болка.

Погледнах към часовника. Беше почти шест сутринта.

— Как влезе тук?

— Отворих си сам. Майка ти не е тук.

Ако го беше казал някой друг, щях да настръхна от ужас. Но не се плашех от Доусън.

— Снегът е затрупал пътищата и тя е блокирана в Уинчестър — обясних аз.

Той кимна.

— Не успях да заспя. Изобщо не заспах — каза той.

— Въобще?

— Нито за миг. На Ди и Деймън също им се отразява.

Той се взря в мен, сякаш се надяваше да разбера това, което не можеше да изрече с думи.

Тризнаците — че и всички — се бяха свили на кълбо в очакване на Министерството на отбраната, откакто Доусън избяга от онзи затвор за луксианци. Ди още не можеше да възприеме мисълта, че любимият й Адам е мъртъв, а скъпият й брат е отново при нея. Деймън се опитваше да помогне на брат си и да ги наглежда. И макар по домовете ни все още да не бяха нахлули войници, никой от нас не се чувстваше спокойно.

Всичко беше твърде лесно, а това обикновено не вещаеше нищо добро.

— Какво правеше? — попитах го.

— Разхождах се — отвърна той и погледна през прозореца. — Никога не съм вярвал, че ще се върна тук.

Нещата, през които беше преминал Доусън и които го бяха принудили да извърши, бяха потресаващо зловещи. Скръб и болка изпълниха гърдите ми. Опитвах се да не мисля за това, защото в противен случай си представях, че и Деймън преминава през същото, а тази мисъл беше непоносима.

Но Доусън се нуждаеше от подкрепа. Вдигнах ръка и обвих с пръст колието от обсидиан.

— Искаш ли да поговорим за това?

Той поклати глава, а разрошените му кичури закриваха донякъде очите му. Косата му беше по-дълга и по-къдрава от тази на Деймън и най-вероятно имаше нужда от подрязване. Доусън и Деймън бяха напълно идентични, но в момента изглеждаха съвсем различно, и то не само заради косата.

— Напомняш ми за нея. За Бет.

Нямах представа какво да отвърна. Ако той я обичаше дори и наполовина толкова силно, колкото аз обичах Деймън…

— Знаеш, че е жива. Виждала съм я.

Очите на Доусън се срещнаха с моите. В дълбините им се криеха тайни и безмерна мъка.

— Знам, но тя не е същата. — Той замълча и наведе глава. Кичурът коса, който винаги падаше върху челото на Деймън, сега се спускаше по това на Доусън. — Ти… обичаш ли брат ми?

Сърцето ме заболя от неутешимостта в гласа му, сякаш той не смяташе, че някога е възможно да се влюби отново, и вече въобще не вярваше в любовта.

— Да.

— Съжалявам.

Отдръпнах се назад, завивката се изплъзна между пръстите ми и се свлече надолу.

— За какво се извиняваш?

Доусън вдигна глава и изпусна тежка въздишка. С бързина, на която не подозирах, че е способен, той прокара пръсти по бледите розови белези на китките ми, получени в резултат на борбата с белезниците.

Ненавиждах тези поражения по кожата си и всеки ден се молех да избледнеят напълно. Всеки път, когато ги погледнех, си спомнях болката, която ми беше причинил допирът на оникса. Трудно бях намерила извинение, с което да обясня пред мама съсипаното си гърло, да не говорим за внезапната поява на Доусън. Изражението на лицето й, когато видя Доусън и Деймън заедно преди бурята, беше донякъде забавно, макар да изглеждаше щастлива, че „блудният брат“ се е завърнал вкъщи. Но белезите трябваше да крия под дълги ръкави. Това не беше проблем през по-студените месеци, но нямах идея какво щях да правя, когато дойдеше лято.