Дженнифер Арментраут: Опал

Ръката на Деймън отслаби хватката си.

— Ти… ти ли извърши това?

Погледът на брат му се стрелна към тялото. То — тъй като вече не можех да мисля за него като за човешко същество — представляваше неестествено извита купчина.

— Наблюдаваше къщата и снимаше. — Доусън вдигна ръка, в която имаше нещо подобно на разтопен фотоапарат. — Спрях го.

Да, Доусън го беше спрял направо през прозореца на спалнята ми.

Деймън ме пусна и пристъпи към тялото. Наведе се и разтвори бялото изолиращо яке. На гърдите имаше овъглено място, което димеше. Миризма на изгоряла плът се разнесе из въздуха.

Слязох от леглото и поставих длан на устата си, за да съм подготвена, ако ми прилошее. И преди бях виждала Деймън да напада човек с Изворът — тяхната светлинна сила. Обикновено оставаше само пепел, но в случая тялото имаше прогорена в гърдите дупка.

— Не се целиш добре, братко. — Деймън остави якето и едрите мускули на гърба му се отпуснаха от напрежението. — Прозорецът?

Очите на Доусън се спряха на прозореца.

— Позагубил съм форма.

Устата ми зейна. Позагубил бил форма? Вместо да го изпепели, той го беше запратил във въздуха право през прозореца ми. Да не споменаваме, че го беше убил . Не, не можех да мисля за това.

— Майка ми ще ме убие — казах сковано аз. — Наистина ще ме убие.

Измежду всички възможни неща избрах да се съсредоточа точно върху счупения прозорец. Той поне беше нещо различно от тялото , лежащо на пода.

Деймън бавно се изправи, очите му бяха присвити, а челюстта му — твърда като камък. Не отмести поглед от брат си, а изражението му продължаваше да бъде непроницаемо. Обърнах се към Доусън, погледите ни се пресякоха и за първи път в живота си се уплаших от него.

След едно бързо преобличане и отскачане до банята вече седях в хола, заобиколена от извънземни за пръв път от няколко дни. Предимството на това да си направен от светлина е, че можеш да изминеш всяко разстояние за едно мигване на окото.

След смъртта на Адам всички ме избягваха, така че не бях сигурна какво предстои. Може би щяха да ме линчуват. Несъмнено бих искала нещо подобно за всеки, отговорен за смъртта на мой близък.

С ръце, прибрани в джобовете, Доусън притискаше чело в прозореца, гърбом към стаята. Не беше казал нито дума откакто зовът беше изпратен и извънземните бяха дотичали на пожар.

Ди се беше разположила на дивана с очи, втренчени в гърба на брат си. Изглеждаше странно, бузите й бяха зачервени от яд. Мисля, че не й беше приятно да бъде в тази къща. Или да бъде покрай мен. Не бяхме имали възможност да поговорим след… станалото.

Погледът ми се плъзна по другите в стаята. Злите близнаци Ашли и Андрю бяха седнали до Ди, а очите им бяха приковани към мястото, където техният брат Адам беше стоял… и загинал.

Донякъде ненавиждах това, че съм отново в хола, тъй като си спомнях какво беше станало, когато Блейк бе разкрил истинските си намерения. Когато се налагаше да вляза тук, което не се случваше често, тъй като бях изнесла всичките си книги от стаята, винаги гледах към мястото вляво на килимчето под масичката за кафе. Дюшемето сега беше голо и блестящо, но все още виждах локвата синя течност, която бях забърсала с Матю на Нова година.

Обвих ръце около кръста си, за да не се разтреперя.

Звук от два вида стъпки се чу откъм стълбите, аз се обърнах натам и видях Деймън и настойника му Матю, по-рано се бяхме отървали от… тялото , като го изпепелихме навътре в гората, след като бяхме огледали района.

Приближавайки се до мен, Деймън подръпна ръба на суитшърта ми.

— Погрижихме се за всичко.

Матю и Деймън се бяха качили горе преди не повече от десет минути с покривало, чук и няколко пирона.

— Благодаря ти.

Той кимна и погледът му се насочи към брат му.

— Някой откри ли превозно средство?

— Край улицата беше паркиран един микробус — каза с примигване Андрю. — Запалих го.

Матю седна на ръба на креслото. Изглеждаше така, сякаш се нуждае от едно питие.

— Това е добре, но не е твърде добре.

— Без майтап — смръщи се Ашли. Когато се вгледах в нея, забелязах, че днес няма обичайния си вид на ледена кралица. Беше обула анцуг и косата й висеше разрошена край лицето. — Това е поредният мъртъв служител на министерството. Колко стават вече? Двама?

Всъщност ставаха четирима, но нямаше нужда те да го знаят.

Прибра косата си назад и притисна нокти в бузите си.

— Ще се зачудят какво е станало с тях. Хората не изчезват просто така.