Дженнифер Арментраут - Опал

— Хората изчезват просто така непрекъснато — каза Доусън, без да се обръща, и думите му засмукаха целия кислород от помещението.

Ашли насочи светлите си сапфирени очи към него. Всъщност всички погледнаха към Доусън, тъй като той проговори за пръв път от началото на събирането. Тя поклати глава, но разумно си замълча.

— Ами фотоапаратът? — попита Матю.

Размахах в ръка разтопения предмет. От него все още се излъчваше топлина.

— И да е имало снимки, вече ги няма.

Доусън се извърна.

— Той наблюдаваше къщата.

— Знаем — отвърна Деймън и се приближи към мен.

Брат му наклони настрани глава и произнесе с равен глас:

— Има ли значение какво е било заснето с фотоапарата? Те следяха теб… нея . Всички нас.

Отново се разтреперих. Най-вече се уплаших от интонацията му.

— Но следващия път бихме могли… знам ли, да поговорим, преди да запратим човек през прозореца. — Деймън скръсти ръце. — Става ли да се пробваме?

— И да оставим убиеца да се измъкне? — каза с треперещ глас Ди, а очите й потъмняха, искрейки от ярост. — Защото явно това трябваше да направим. Този Офицер можеше да убие някой от нас и ти пак би го пуснал.

О, не. Стомахът ми се сви.

— Ди — изрече Деймън и пристъпи напред, — знам…

— Не ми казвай какво знаеш — долната й устна потрепери. — Ти остави Блейк да се измъкне. — Погледът й се прехвърли върху мен. Почувствах го като ритник в корема. — И двамата оставихте Блейк да се измъкне.

Деймън поклати плава и разтвори ръце.

— Ди, онази нощ имаше достатъчно убийства. Достатъчно смърт.

Ди реагира така, сякаш Деймън я беше ударил с тези думи, и обви ръце около тялото си, за да се защити.

— Адам не би искал това — промълви Ашли и се облегна на дивана. — Още смърт. Той беше такъв пацифист.

— За жалост, не може да го попитаме какво мисли сега, нали? — Ди изправи гръб, сякаш се насилваше да изплюе следващите думи. — Той е мъртъв.

Безбройни извинения се насъбраха в гърлото ми, но преди да полетят, проговори Андрю:

— Не само оставихте Блейк да се измъкне, но и ни излъгахте. От нея не очаквам вярност. — Той посочи към мен. — Но ти? Деймън, ти скри всичко от нас. И Адам загина.

Обърнах се рязко.

— Деймън не е отговорен за смъртта на Адам. Не го обвинявай за това.

— Кити…

— А кой е отговорен? — Ди се взря в мен. — Ти ли?

Бързо си поех дъх.

— Да, аз.

Тялото на Деймън се втвърди и тогава вечният умиротворител Матю се намеси:

— Стига вече, достатъчно. С нищо не си помагаме, като се караме и си прехвърляме вината.

— От това се чувстваме по-добре — прошепна Ашли и затвори очи.

Примигнах с влажни очи и седнах на ръба на масата, ужасена от факта, че щях да се разплача, тъй като нямах право на тези сълзи. Не и като тях. Стиснах колената си толкова силно, че пръстите ми почти се впиха в костта, и издишах.

— За момента трябва да се разбираме — продължи Матю. — Без разногласия. Вече загубихме твърде много.

Настъпи тишина и тогава се чу:

— Отивам да намеря Бет.

Всички в стаята отново се обърнаха към Доусън. Нищо в изражението му не се беше променило. Никаква емоция. Нищо. После всички заговориха накуп.

Гласът на Деймън се издигна сред бъркотията.

— Категорично не, Доусън. В никакъв случай.

— Твърде е опасно. — Ди се изправи и събра длани. — Ще те хванат и няма да мога да го понеса. Не отново.

Лицето на Доусън остана безизразно, сякаш нищо от казаното от приятелите и семейството му нямаше значение.

— Трябва да я намеря. Съжалявам.

Ашли изглеждаше абсолютно втрещена. Сигурно и аз имах подобен вид.

— Той е побъркан — прошепна тя. — Тотално побъркан.

Доусън сви рамене.

Матю пристъпи напред.

— Доусън, съзнавам… всички съзнаваме, че Бет означава много за теб. Но няма как да я измъкнеш. Не и преди да разберем с какво си имаме работа.

В очите на Доусън проблесна чувство и те станаха гористозелени. Осъзнах, че това е гняв. Първото чувство, което забелязвах в очите на Доусън, беше гняв.

— Знам с кого си имам работа. Знам какво й причиняват.

Деймън пристъпи към брат си и спря пред него леко разкрачен и с кръстосани ръце. Беше готов за битка. Беше направо нереално да ги видя изправени един до друг. Бяха напълно идентични. С изключение на това, че Доусън беше по-слаб и косата му беше по-рошава.

— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Деймън с толкова тих глас, че едвам го чувах. — Знам, че не това искаш да чуеш. Но няма начин.

Доусън не помръдна.