Дженнифер Арментраут - Опал

— Знам — казах аз и също легнах на една страна.

Погледът ми се плъзна по широките му скули, плътните му устни и невероятните му искрящо зелени очи. Деймън беше красив, но и трънлив — като Коледен кактус. Бяхме изминали доста път, за да стигнем дотук — да можем да стоим в една стая, без да изпитваме непоносимото желание да се избием един друг. Деймън трябваше да докаже, че чувствата му към мен са истински. И той го доказа… най-сетне. Не беше особено любезна личност, когато се запознахме, и трябваше да ми се реваншира за това. Майка ми не е възпитала някоя слабачка.

— Каза, че му напомням на Бет — промълвих. Деймън смръщи вежди. Аз завъртях очи. — Не по начина, по който си мислиш.

— Обичам брат си, но, честно казано, не се радвам, че се размотава из спалнята ти. — Той протегна мускулестата си ръка и отметна с пръсти кичур коса от бузата ми. Аз потръпнах и той се усмихна. — Май трябва да маркирам територията си.

— Млъкни.

— Харесва ми, когато го раздаваш по-шефската. Доста е секси.

— Непоправим си!

Деймън се приближи и притисна бедрото си в моето.

— Радвам се, че снегът пречи на майка ти да се върне.

Сбръчках чело.

— Защо?

Широкото му рамо се сви.

— Не мисля, че щеше да й допадне това, което се случва в момента.

— О, определено нямаше.

Той се измести още и сега телата ни бяха на косъм разстояние. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, ме заля.

— Майка ти споменавала ли е нещо за Уил?

Вътре в мен пробяга лед. Отново се намирах в реалността — опасната, непредвидима реалност, в която нищо не беше каквото изглежда. Особено господин Майкълс.

— Не повече от онова, което каза миналата седмица. Че той бил на някаква конференция извън града и гостувал на роднини. И двете знаем, че не е истина.

— Очевидно е имал изготвен план, за да не се усъмни никой в отсъствието му.

Той имаше нужда да изчезне за известно време, в случай че насилствената мутация дадеше някакви резултати.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Би било истинска лудост от негова страна — отвърна той, докато милваше бузите ми с кокалчетата на пръстите си.

„Не съвсем“ — помислих си и затворих очи. Деймън не беше искал да излекува Уил, но обстоятелствата го бяха принудили. Лекуването не беше извършено по начина, който би могъл да предизвика клетъчна промяна у човек. А раната на Уил не беше смъртоносна. Мутацията или щеше да има траен ефект, или щеше да избледнее. И ако избледнееше, Уил щеше да се върне. Бях сигурна в това. Макар да заговорничеше срещу министерството по свои собствени подбуди, фактът, че знаеше, че точно Деймън беше предизвикал моята мутация, беше ценна информация за хората от министерството и затова те щяха да го приемат отново. Той беше проблем, и то голям.

И затова ние чакахме… Чакахме двата удара да се стоварят върху нас наведнъж.

Отворих очи и видях, че Деймън не беше отделил поглед от мен.

— Колкото до Доусън…

— Не знам какво да направя — призна той и прокара кокалчетата на пръстите си надолу по шията ми, към гърдите ми. Дъхът ми секна. — Не иска да говори с мен и почти не обелва дума с Ди. През повечето време седи затворен в стаята си или се скита в гората. Следя го и той го знае. — Ръката на Деймън беше достигнала до бедрото ми и се беше спряла там. — Но той…

— Трябва му време, нали? — Целунах връхчето на носа му и се отдръпнах назад. — Изживял е доста неща. Деймън.

Пръстите му се стегнаха.

— Знам… Както и да е… — Деймън се измести толкова светкавично, че не осъзнах какво прави, докато не се оказах обърната по гръб. Той се беше надвесил над мен, дланите му притискаха лицето ми.

— Напоследък пренебрегвам задълженията си.

И в този момент всичко, което се случваше — всички притеснения, страхове и нерешени въпроси, — просто се изпари. Деймън имаше подобно въздействие. Взрях се в него, без да мога да си поема дъх. Не бях напълно сигурна какво има предвид с думата „задължения“, но притежавах доста живо въображение.

— Прекарвам доста време далеч от теб. — Той притисна устните си към дясното ми слепоочие, после към лявото. — Но това не означава, че не си мисля за теб.

Сърцето ми се заби в гърлото.

— Знам, че си доста зает.

— Така ли? — Устните му се понесоха по челото ми. Щом кимнах, той се отмести и прехвърли почти цялата си тежест на един лакът. Улови брадичката ми със свободната си ръка и наклони главата ми назад. Очите му търсеха моите. — И как се справяш с това?

Призовах всичкия си самоконтрол и се съсредоточих върху думите му.