Дженнифер Арментраут - Опал

— Нямаш право да ми нареждаш. Никога не си имал.

Поне разговаряха. Това беше добре, нали? По някакъв начин това, че двамата братя се изправяха един срещу друг, беше толкова успокоително колкото и притеснително. Това беше нещо, което Деймън и Ди не вярваха, че отново ще изпитат.

С ъгълчето на окото си видях как Ди тръгва към тях, но Андрю се протегна, хвана я за ръката и я спря.

— Не се опитвам да те контролирам, Доусън. Не става дума за това. Просто ти тъкмо се върна от ада, ние току-що си те върнахме .

— Все още съм в ада — отговори Доусън. — И ако се изпречиш на пътя ми, ще те завлека с мен.

На лицето на Деймън се изписа болка.

— Доусън…

Скочих на крака и реагирах на думите на Доусън, без да го обмисля. Някакъв подтик ме накара да го направя. Предполагам, че този подтик беше всъщност любов, тъй като не можех да понеса болката на лицето му. Сега разбирах защо мама се превръщаше в майка орлица, когато смяташе, че съм разстроена или в опасност.

В хола нахлу вятър, разклати завесите и разлисти страниците на мамините списания. Усетих върху себе си погледите на момичетата, но останах съсредоточена.

— Добре, извънземният тестостерон вече ми идва в повече и не искам къщата ми да става арена на извънземен сблъсък след счупения прозорец и мъртвото тяло, което влетя през него. — Поех си дъх. — Но ако и двамата не престанете, ще ви сритам задниците.

Сега вече всички се бяха втренчили в мен.

— Какво? — попитах със зачервено лице.

Лека иронична усмивка проблесна за миг на устните на Деймън.

— Успокой се, котенце, преди да се наложи да ти търся топче прежда.

Разпали раздразнение у мен.

— Не ме закачай, тъпако.

Той се ухили и се обърна към брат си.

Стоящият до него Доусън изглеждаше, сякаш се… забавлява. Или пък страда. Едно от двете — нито се усмихваше, нито се мръщеше. Но тогава, без да каже и дума, изхвърча от стаята и тресна външната врата след себе си.

Деймън погледна към мен и аз кимнах. С дълбока въздишка той последва брат си, тъй като наистина не се знаеше какво може да направи Доусън или къде може да реши да отиде.

С това се разтури извънземната седянка. Изпратих другите до прага, без да отделям очи от Ди. Определено имахме нужда да поговорим. Първо щях да се извиня за доста неща и после щях да се опитам да й обясня. Не очаквах прошка, но трябваше поне да пробвам да поговоря с нея.

Стиснах бравата, докато кокалчетата ми побеляха.

— Ди…?

Тя спря на прага с изправен гръб. Не се обърна към мен.

— Не съм готова.

И с тези думи вратата се освободи от хватката ми и се затвори.

Тъй като отношения ми с майка бяха достатъчно обтегнати, реших да не й споменавам за прозореца, когато се чухме по телефона по-късно същата вечер. Надявах се и се молех пътищата да бъдат достатъчно разчистени, за да може някой да дойде и да поправи прозореца, преди да се е прибрала мама.

Но все пак ми беше неприятно да я лъжа. В последно време непрекъснато я лъжех и знаех, че би било редно да й кажа всичко, особено за мнимия й приятел Уил. Но как би могъл да протече подобен разговор? „Здрасти, мамо, съседите ни са извънземни. Един от тях случайно предизвика мутация на клетките ми, а Уил е психопат. Имаш ли въпроси?“

Това категорично нямаше да стане.

Точно преди да затворя, тя отново заобяснява как трябва да отида на доктор заради гърлото. Оправданието, че просто съм настинала, за момента вършеше работа, но какво щях да й кажа след седмица или две? Боже, наистина се надявах гърлото ми да се оправи дотогава, но донякъде се боях, че проблемът ще се окаже дълготраен. Поредното нещо, което да ми напомня за… всичко.

Трябваше да й кажа истината.

Взех пакет макарони със сирене и възнамерявах да го бутна в микровълновата, когато смръщено погледнах ръцете си. Дали и моите длани имаха микровълнови способности като тези на Ди и Деймън? Обърнах се към купата и свих рамене. Бях прекалено гладна, за да рискувам.

Топлината просто не беше моята сила. Когато Блейк ме обучаваше в използването на Изворът и се опитваше да ме научи да създавам топлина, тоест огън, аз погрешка запалих ръцете си вместо свещта.

Докато чаках макароните, надникнах през прозореца над мивката. Доусън се оказа прав. Пейзажът действително беше великолепен под слънчевите лъчи. Сняг застилаше земята и покриваше дървесните клони. Ледени висулки надничаха от брястовете. Дори и сега, след залез-слънце, светът навън беше красив и бял. Донякъде ми се искаше да изляза и да си поиграя.