Дженнифер Арментраут - Опал

— Ако се преструваме, че не виждаме нищо съмнително в завръщането на Доусън и че не сме наясно с това, че знаят за способностите ни, може би ще си спечелим известно време, за да разберем повече за плана им.

Наблюдавах как ръцете му мърдат покрай тялото му.

— Мислиш ли, че ще допуснат неволна грешка?

— Не знам. Не бих заложил на това, но така поне бихме имали известно предимство. Това е най-доброто за момента.

Най-доброто не струваше особено.

Той се усмихна, сякаш животът му беше напълно безгрижен, и взе да плъзга ръце и крака из снега като чистачка на автомобил. Доста привлекателна гледка.

Засмях се, но звукът заседна в гърлото ми и пулсът на сърцето ми се ускори. Никога не бях смятала, че Деймън би обичал да се търкаля в снега. И поради някаква причина това събуди в мен топлина и нежност.

— Трябва да опиташ — убеждаваше ме той със затворени очи. — Наистина дава нов поглед към проблемите.

Съмнявах се, че би могло да ми даде нов поглед към каквото и да било, но легнах до него и последвах примера му.

— Потърсих информация за Дедал.

— Така ли? Какво откри?

Разказах му за мита и за подозренията си и той се ухили.

— Не би ме изненадало. Звучи доста егоцентрично.

— Ти ги разбираш тези неща — казах аз.

— Ха-ха, много смешно.

Подсмихнах се.

— Впрочем, защо това да ми дава нов поглед?

Той се изкикоти.

— Почакай още няколко мига.

Така и сторих. Когато той приключи и седна отново, протегна ръка към мен и ме издърпа към себе си. Изтупахме се един другиго от снега — Деймън се позабави повече от необходимото при някои определени участъци. След като приключихме, се обърнахме към снежните си отпечатъци.

Моят беше доста по-малък и не толкова равен. Неговият беше съвършен. Фукльо. Обгърнах тялото си с ръце.

— Все още чакам прозрението да ни навести.

— Няма да има прозрение. — Той постави тежката си ръка на рамото ми, приближи се и притисна бузата ми с целувка. Устните му бяха толкова, толкова топли. — Но все пак беше забавно, нали? А сега… — Той насочи поглед към снежния човек. — Нека да донаправим снежния ти човек. Не може да остане незавършен, не и след като аз съм тук.

Пулсът ми се ускори. Толкова често съм се питала дали Деймън може да чете мисли. Можеше да бъде адски точен, ако си го поставеше за цел. Облегнах глава на рамото му и се зачудих как се беше превърнал от феноменален грубиян в… в това момче, което все още ме вбесяваше, но освен това непрекъснато ме изненадваше и смайваше.

В това момче, в което бях лудо влюбена.

След като снегорините почистиха пътищата из града, Матю се свърза с фирма за ремонт на прозорци за нула време. Майсторите си тръгнаха броени минути преди да се върне мама. Тя изглеждаше така, сякаш беше яла, спала и спасявала животи в своята престилка на точки.

Обви ме с ръце и едва не ме събори на пода.

— Миличка, толкова ми липсваше!

Аз също я стиснах в здрава прегръдка.

— И ти на мен. Аз… — отдръпнах се от нея с влажни очи. Гледайки настрани, си прочистих гърлото. — Къпала ли си се въобще през последната седмица?

— Не.

Тя се опита да ме прегърне отново, но аз отскочих назад. Мама се засмя, ала аз забелязах как точно преди да закрачи към кухнята, по лицето й за момент мина тъга.

— Само се шегувам. В болницата има душове, скъпа. Чиста съм. Кълна се!

Последвах я и потръпнах, когато тя се насочи право към опустошения хладилник. Мама отвори вратата, отстъпи назад и погледна през рамо. Кичури руса коса стърчаха от кока й.

Старателно оформените й вежди се свъсиха и закачливото й малко носле се сбръчка.

— Кейти?

— Съжалявам. — Свих рамене. — Снегът беше затрупал пътищата. А аз бях гладна. Много гладна.

— Виждам. — Тя затвори вратата. — Няма проблем, по-късно ще ида до магазина. Пътищата вече стават. — За момент спря и почеса веждата си. — Изглежда ще ти трябва кола със зимни гуми, за да слезеш до града, но аз принципно бих могла да те закарам.

Това означаваше, че от понеделник щях да ходя на училище. Уф.

— Ще пътувам с теб.

— Би ми било приятно, скъпа. Само обещай, че няма да оставяш неща в багажника и после да ме хокаш, когато ги разкарам.

Изгледах я невъзмутимо.

— Не съм на две.

Дръзката й усмивка беше прекъсната от прозявка.

— Почти нямах свободен миг. Повечето сестри не можеха да дойдат. Аз обслужвах спешното отделение, родилното и любимото ми — тя взе бутилка вода. — Инфекциозното.

— Това е кошмарно.