Дженнифер Арментраут - Опал

Вървях по петите й, тъй като чувствах остра нужда от нея.

— Нямаш си идея. — Тя отпи и се спря пред стълбището. — Върху мен пикаха, кървяха и повръщаха. Понякога в този ред, понякога — не.

— Иии — възкликнах.

Мислено си направих бележка: в списъка „Кариери, към които никога няма да се насоча“, професията на медицинска сестра вече се нареждаше до работата в училищната администрация.

— О! — Тя закрачи по стълбите, после се обърна по средата на пътя и леко се заклати на ръба на стъпалото. Божичко. — Да ти кажа, преди да забравя — от другата седмица си променям смените. Вместо да работя в Грант през уикенда, ще бъда в Уинчестър. Ще бъда по-заета в града и ще имам повече работа през уикендите, вместо да седя на смени тук. Пък и Уил също работи през уикендите, така че ще го съчетаем.

Това значеше, че ще отсъства по-дълго. Какво? Сърцето ми заби и се почувствах така, сякаш пропадах с бясна скорост надолу.

— Какво каза?

Мама се намръщи.

— Скъпа, гласът ти… Наистина искам да ти погледна гърлото, става ли? Или да помолим Уил да го прегледа. Убедена съм, че няма да възрази.

Замръзнах.

— Ти… чувала ли си се с Уил?

— Да, говорихме няколко пъти, обади ми се от онази медицинска конференция. — Тя се усмихна бавно. — Наред ли е всичко?

Не. Въобще не беше наред.

— Хайде — каза тя, — ела горе, ще си извадя инструментите да ти прегледам гърлото.

— Кога… кога говори с Уил?

По красивото лице на майка ми се изписа объркване.

— Преди няколко дни. Скъпа, гласът ти…

— Нищо ми няма на гласа!

Естествено, гласът ми секна по средата на изречението и мама ме зяпна така, сякаш й бях казала, че обмислям да я направя баба. Това беше шансът ми да й кажа истината.

Приближих се с едно стъпало към нея и спрях. Всички думи се оплетоха някъде между гласните ми струни и устните. Не бях поискала от никого разрешение да разкажа истината на майка си, дори не ги бях предупредила, че може да го направя. Пък и щеше ли да ми повярва тя? А и най-лошото… мама обичаше Уил. Знаех, че е така.

Макар стомахът ми да се сплиташе на едри възли, аз се насилих да притъпя паниката в гласа си:

— Кога ще се върне Уил?

Тя ме изгледа внимателно, устните й се свиха в тънка линия.

— Няма да е близката седмица, но Кейти… Сигурна ли си, че това щеше да кажеш?

Наистина ли щеше да се върне? И ако си говореше с мама, това означаваше ли, че мутацията му е била успешна и сега аз и Деймън сме свързани с него? Или пък се е провалила?

Трябваше да поговоря с Деймън. Веднага.

Устата ми беше толкова суха, че не можех да преглътна.

— Да. Съжалявам, трябва да изляза…

— Къде ще излизаш? — попита тя.

— Да видя Деймън.

Слязох надолу, отправяйки се към ботушите си.

— Кейти. — Тя изчака да спра. — Уил ми каза.

Вените ми се изопнаха, докато се обръщах бавно към нея.

— Какво ти каза?

— Каза ми за теб и Деймън — че двамата сте решили да започнете да излизате. — Тя замълча за момент и придоби типично майчинско изражение. Физиономията й казваше: „Много съм разочарована от теб“. — Уил каза, че си му го споменала. И, скъпа, ще ми се да беше поговорила първо с мен. Да разбера от някой друг за гаджето на дъщеря си, не е начинът, по който бих искала да научавам такива неща.

Ченето ми провисна до пода.

Тя каза още нещо и аз май кимнах. Би могла да ми обяснява, че Тор и Локи се изправят в епична битка един срещу друг на улицата пред къщата. Не я слушах. Какво планираше Уил?

Когато майка ми най-после се отказа от опитите си да продължи разговора с мен, аз нахлузих ботушите и се затътрих към къщата на Деймън. Докато вратата се отваряше, вече чувствах, че не Деймън стои зад нея. Не бях усетила странната извънземна връзка, приятната топлина по шията си, която винаги чувствах в негово присъствие.

Но не очаквах морскосините очи на Андрю.

— Ти? — попита той и в тона му се прокрадна презрение.

Примигнах.

— Аз?

Той скръсти ръце.

— Да, ти. Кейти — нашият малък хибрид между човек и извънземно.

— Ъ-ъ-ъ, добре. Трябва да поговоря с Деймън. — Отправих се към стълбите, но той мигновено застана на пътя ми. — Андрю.

— Деймън не е тук.

В усмивката му нямаше и намек за топлина.

Скръстих ръце, отказвайки да се предам. Андрю никога не ме беше харесвал. Всъщност не смятах, че изобщо харесва хора. Или кученца. Или бекон.

— И къде е?

Андрю излезе и затвори вратата след себе си. Беше толкова близо, че връхчетата на ботушите му докосваха моите.