Дженнифер Арментраут - Опал

— Изхвърча нанякъде тази сутрин. Предполагам, че е поел след лунатика.

Заля ме ярост.

— Нищо му няма на Доусън.

— Тъй ли? — Андрю вдигна вежда. — Струва ми се, че казва около три смислени изречения на ден. И толкова.

Ръцете ми се стегнаха в юмруци. Лек бриз се промуши в косите ми и размърда кичурите около раменете ми. Толкова много исках да го ударя.

— Той е преминал през, бог знае какво. Прояви малко състрадание, задник такъв. Все едно, не знам защо въобще говоря с теб. Къде е Ди?

Самодоволната усмивка изчезна от лицето му, заменена от хладна омраза.

— Ди е тук.

Изчаках за още подробности.

— Да, досетих се.

Тъй като не последва отговор, бях на крачка от това да му покажа на какво е способен малкият хибрид между човек и извънземно.

— Ти защо си тук? — попитах го.

— Защото съм поканен. — Той се наведе към мен, достатъчно близо, за да ме целуне, и аз нямаше как да не се отдръпна назад. — А ти не си.

Ох. Добре де, от това заболя. Преди да го проумея, гърбът ми се докосна до парапета и се оказах в капан. Нямаше накъде да се дръпна, а Андрю не помръдваше. Усещах Изворът — чистата енергия на луксианците. Натрупваше се в мен, потрепваше по кожата ми като електричество.

Можех да принудя Андрю да се отмести.

Андрю сигурно беше забелязал нещо в очите ми, тъй като се ухили презрително:

— Дори не си помисляй да използваш тази гадост срещу мен. Нападнеш ли ме, ще отвърна. И няма да имам никакви угризения, че съм го сторил.

Исках да го нападна. Да удържа импулса на тялото си, беше най-трудното нещо на света. Човешката ми страна и другата ми страна — каквато и да беше тя — искаха да посегна към силата и да я използвам по предназначение. Сякаш неупотребяван мускул се свиваше. Спомних си замайващия приток на сила и усещането за освобождаване след него.

Част от мен — мъничка, незначителна частичка от мен — искаше да го направя и това ме изплаши до смърт.

Андрю имаше късмет, тъй като страхът пропъди бурята от тялото ми.

— Защо ме мразиш? — попитах.

Андрю изви глава настрани.

— Ситуацията е същата като с Бет. Всичко беше наред, преди тя да се появи. Изгубихме Доусън и ти знаеш дяволски добре, че все още не сме си го върнали, не напълно. И сега същото се случва с Деймън, но този път изгубихме и Адам в цялата неразбория. Той е мъртъв.

За първи път открих в очите му нещо различно от самодоволно презрение. Болка. Страдание от онзи тип, който ми беше ужасно познат. Същият разбит, безнадежден вид, който бях имала самата аз, след като татко почина от рак.

— Той няма да е единственият, когото ще загубим — продължи Андрю с пресипнал глас. — И ти го съзнаваш. Но пука ли ти? Не. В крайна сметка, хората са най-себичната форма на живот. Не се преструвай, че си различна. Ако беше, щеше да стоиш далеч от Ди още от самото начало. Нямаше да те нападнат и нямаше да се наложи Деймън да те лекува. Нищо от станалото нямаше да се случи. Вината е твоя. Всичко е заради теб.

Остатъкът от деня премина зле. Чудех се какво ли толкова е направил Доусън, та се е наложило Деймън да тръгне след него, и се боях, че от министерството скоро ще арестуват всички ни. Освен това се питах какво ни крои Уил. А след разговора с Андрю просто чувствах нужда да се свия под одеялото.

И в продължение на час правех точно това. Но самосъжалението ми винаги беше ограничено във времето, тъй като рано или късно започвах да се дразня на себе си.

Проясних мислите си, отворих си лаптопа и започнах да пиша ревюта. Тъй като бях вързана вкъщи заради снега, а Деймън беше зает с Доусън, бях успяла да прочета четири книги. Не беше най-доброто ми постижение, но все пак си беше похвално, като се има предвид, че напоследък доста кръшках от ревютата.

Винаги ми е било приятно да пиша ревю на книга, която ми е допаднала. Затова се отдадох на заниманието и намерих странни картинки, с които да илюстрирам възхитата си. Най-много обичах тези с котки и лами. И Дин Уинчестър. Когато натиснах „Публикувай поста“, се усмихнах.

Приключих с първото, оставаха още три.

През остатъка от деня бълвах ревюта, след което реших да разгледам страниците на някои от любимите си блогъри. Един от блоговете имаше великолепна заглавна картинка, за която бих извършила ужасни неща. Никога не съм била особено надарена по отношение на уеб дизайна и може би затова фоновото изображение на блога ми далеч не беше звездно.

След едно отскачане до магазина с майка ми и вечеря бях готова да започна своя лов за Деймън, когато усетих топло жегване в задната част на шията си.