Дженнифер Арментраут - Опал

Изстрелях се от кухнята и едва не прегазих изненаданата си майка. Рязко дръпнах вратата в секундата, в която Деймън почука, и буквално се хвърлих в не съвсем разтворените му обятия.

Неподготвен за атаката ми, той се отдръпна с крачка назад. Но след това се засмя над главата ми и обви ръце около мен. Аз го задържах и сграбчих раменете му дяволски здраво. Бяхме притиснати толкова силно един в друг, че усетих как пулсът на сърцето му се ускори и настигна моя.

— Котенце — измъмри той, — знаеш колко много обичам да ме поздравяваш по този начин.

Главата му потъна между врата и раменете, които носеха аромата на мъж и подправки, и аз смотолевих нещо неразбираемо.

Деймън ме подръпна, за да се изправя.

— Притесняваше се, нали?

— Аха.

Тогава си спомних, че се бях притеснявала през целия скапан ден. Измъкнах се от прегръдката му и го ударих по гърдите. Много, много силно.

— Ох! — ухили се той, сякаш бях потупала рамото му. — Това пък за какво беше?

Скръстих ръце и се опитах да говоря тихо:

— Чувал ли си някога за мобилни телефони?

Повдигна вежда.

— О, да, това е един малък предмет, който има всякакви готини екстри…

— Тогава защо не взе своя днес? — прекъснах го аз.

Той се наведе, а докато говореше, устните му галеха бузите ми, от което настръхнах. Не беше честно.

— Когато по цял ден преминавам от една форма в друга, унищожавам цялата електроника наоколо.

Ох. Е. добре, не се бях замисляла за това.

— Все пак трябваше да се свържеш с мен. Помислих си…

— Какво си помисли?

Изгледах го с очи, които казваха: „Наистина ли трябва да обяснявам“.

Блясъкът в погледа му угасна. Той докосна бузите ми с длани, доближи устните си към моите и ме целуна нежно. Когато заговори, гласът му беше тих.

— Котенце, нищо няма да ми се случи. Аз съм последният човек, за когото трябва да се безпокоиш.

Затворих очи и вдишах топлината му.

— Ето това е най-глупавото нещо, което някога си казвал.

— Сериозно? Аз съм казвал доста глупости.

— Знам. Така че се замисли над думите ми. — Поех си дъх. — Не искам да съм от онези обсебени гаджета, но просто… ситуацията при нас е по-специална.

Настъпи тишина, после устните му се разтегнаха в усмивка.

— Права си.

Адът замръзна. Свинете полетяха.

— Я пак?

— Права си. Трябваше да ти се обадя по някое време. Съжалявам.

Светът беше плосък. Не знаех какво да кажа. Според Деймън той беше прав в 99% от случаите. Еха.

— Безмълвна си — подсмихна се той. — Харесва ми. Също така харесвам, като раздаваш юмруци. Ще ме удариш ли пак?

Засмях се.

— Ти си…

Вратата зад мен се отвори. Мама прочисти гърлото си и каза:

— Не знам защо толкова обичате да стоите на верандата, но влезте, моля ви. Навън е кучи студ.

Бузите ми станаха сатанински червени и нямаше как да спра Деймън. Той ме пусна, примъкна се вътре и веднага започна да омайва майка ми, докато тя не се превърна в лигав пудел още в средата на фоайето.

Обожавал новата й прическа. Подстригвала ли се е? Май косата й наистина изглеждаше различно. Сякаш я беше измила или нещо такова. Деймън похвали диамантените й обици. Килимчето пред стълбището било много хубаво. И тази остатъчна миризма от мистериозната вечеря — тъй като така и не бях разбрала с какво ме беше нахранила — ухаела божествено. Той се възхищавал от работата на медицинските сестри по света… В този момент вече нямаше как да не въртя очи през минута.

Деймън беше смехотворен.

Сграбчих ръката му и го задърпах към стълбите:

— Добре, това беше приятно, но…

Мама скръсти ръце.

— Кейти, какво ти казах относно спалнята?

А тъкмо си бях помислила, че лицето ми не може да стане по-червено.

— Мамо…

Подръпнах ръката на Деймън. Той не помръдна.

Нейното изражение остана същото.

Въздъхнах.

— Мамо, нали не мислиш, че ще правим секс, докато си вкъщи?

— Е, скъпа, хубаво е да знам, че правите секс само като ме няма.

Деймън се изкашля, за да скрие усмивката си.

— Не можем да останем…

Стрелнах го с убийствен поглед и успях да го накарам да се качи с едно стъпало.

— Мамооо…

Последва мрънкане.

Тя най-сетне омекна.

— Оставете вратата отворена.

Засиях.

— Мерси!

После се завъртях и замъкнах Деймън в стаята си, преди майка ми да е станала най-голямата му фенка. Като го дръпнах настрани, извърнах глава към него:

— Ужасен си.

— А ти си непослушна — отвърна с усмивка той. — Тя не каза ли да оставим вратата отворена?