Дженнифер Арментраут - Опал

— Е?

С нож и вилица в ръка той изряза от лазанята си парче с размер на камион.

— Флатайрънс.

— Моля?

— Флатайрънс е планина до град Боулдър в Колорадо. — Той наряза порцията си на мънички хапки. Деймън имаше много изискани обноски на маса, а аз просто разравях спагетите в чинията си. — Изобилства от кварцит. Материалът не се забелязва особено лесно, но е там, под няколко метра седимент.

— Добре. — Опитах да се храня по по-изящен начин. — Какво общо има това?

Надникна към мен зад тъмните си мигли.

— Колорадският университет е на около две мили от Флатайрънс.

— Ууу — сдъвках бавно и апетитът ми внезапно изчезна. — Там… там ли искаш да учиш?

Последва повторно свиване на рамене.

— Колорадо не е лошо местенце. Мисля, че ще ти хареса.

Впих поглед в него и забравих за храната. Дали имаше предвид това, което си мислех? Не исках да си правя прибързани заключения и се боях да го попитам, защото той може би просто искаше да каже, че ще ми е приятно да го посетя, а не да живея там… с него. И това би било изключително ужасяващо.

Хлад плъзна по ръцете ми и аз оставих вилицата. Ами ако Деймън искаше да напусне? Поради някаква причина бях приела идеята, че той няма да си тръгне от този град. Никога. И бях приела на подсъзнателно ниво, че и аз ще трябва да остана тук — основно, защото не бях обмисляла намирането на друга област, защитена от арумианците.

Сведох поглед към чинията. Дали бях решила да остана тук заради Деймън? Правилно ли беше това? „Той никога не ти е казвал, че те обича“ , прошепна ми дразнещ и коварен глас. „Макар ти да си му го казвала“. Уф, глупавият глас имаше право.

Сякаш от нищото, малко хлебче докосна връхчето на носа ми. Главата ми се вдигна. Кристалчета чеснова сол се ръсеха надолу.

Деймън държеше хлебчето, присвил вежди.

— За какво се замисли?

Избърсах трохите. Нещо сякаш бодна корема ми и се насилих да се усмихна.

— Ами… мислех си, че Колорадо не звучи зле.

„Лъжеш“ — каза лицето му, но той насочи вниманието си към храната. Помежду ни се спусна неестествена тишина. Случваше се за първи път. Опитах да се зарадвам на ястието и тогава се случи нещо забавно. Светлината в очите му заблестя отново и разговорът се насочи към други теми — например манията му по всичко, свързано с духове — и аз внезапно осъзнах, че отново ми е приятно.

— Вярваш ли в духове? — попитах, докато бодвах последните си залчета.

Той довърши чинията си, облегна се и отпи от чашата си.

— Мисля, че съществуват.

В мен проблесна изненада.

— Наистина ли? Ах. А аз мислех, че гледаш всички онези предавания за призраци просто за забавление.

— Реално е така. Харесва ми онова, в което на всеки пет минути мъжът крещи: „Пич! Брато!“ — Аз се засмях, той също се усмихна. — Но ако трябва да сме сериозни, не мисля, че е невъзможно да съществуват. Прекалено много хора разказват случки, които нямат логично обяснение.

— Подобно на хората, които разказват, че са видели извънземни и летящи чинии? — ухилих се аз.

— Точно. — Той остави чашата си. — Но летящите чинии са тотална измислица. Правителството е отговорно за всички неидентифицирани летящи обекти.

Ченето ми увисна. Защо ли въобще се изненадвах?

Ронда се появи със сметката, а на мен не ми се тръгваше. Цялото ни излизане беше твърде кратък миг на нормалност, от който и двамата отчаяно се нуждаехме. Докато крачехме към вратата на ресторанта, ми се прииска да хвана ръката му и да обвия пръсти около неговите, но се въздържах. Деймън вършеше доста странни неща на обществени места. Но да се държим за ръце?

Категорично не беше от неговия калибър.

До вратата седяха няколко познати от училище. Очите им придобиха размерите на чинии, щом ни видяха. Разбирах изненадата им, като се има предвид, че Деймън и аз се мразехме яростно през по-голямата част от изминалата година.

Навън беше заваляло и сега тънък слой сняг покриваше паркинга и колите. Късчета белота продължаваха да се спускат от небето. Спрях до вратата на колата, извих глава назад отворих устата си и улових мъничка снежинка с върха на езика си.

Деймън присви очи срещу мен и напрегнатостта в погледа му накара стомаха ми да закъркори. Обзе ме желание да пристъпя напред, да преодолея разстоянието помежду ни, но не можех да помръдна. Краката ми сякаш бяха вкоренени в земята, а въздухът — прогонен от дробовете ми.

— Какво? — прошепнах.

Устните му се раздалечиха.

— Мислех си за филм.