Дженнифер Арментраут - Опал

— Добре, — почувствах изпепеляваща горещина, макар да валеше сняг. — И?

— Но ти наруши правилата, котенце. Няколко пъти. Необходимо е някакво наказание.

Сърцето ми подскочи.

— Аз редовно нарушавам правилата.

Единият край на устните му се изви.

— Така е.

Деймън се озова пред мен със скоростта на светлината и преди да мога да изрека друго, той вече държеше бузите ми и навеждаше главата ми назад, доближавайки своята. Устните му се отъркаха в моите и по гърба ме полазиха тръпки. Първото докосване беше меко като перце, сърцераздирателно нежно. После съприкосновението ни премина на ново ниво, устните му отново се доближиха, а моите леко се разтвориха, за да го посрещнат.

Наистина ми харесваше този вид наказание.

Ръцете на Деймън се плъзнаха по ханша ми, той притисна тялото си по-силно към моето, същевременно направихме няколко крачки назад и аз допрях гръб в студения и влажен метал на колата му — да се надяваме, че беше неговата кола. Съмнявах се, че някой би искал двойка непознати да правят върху колата му това, което правехме ние.

Защото се целувахме, наистина се целувахме, и между телата ни нямаше и сантиметър разстояние. Ръцете ми обгърнаха врата му, пръстите ми се потопиха в копринените му къдрици, покрити с мек сняг. Пасвахме си перфектно точно там, където беше важно.

— Филм? — измърмори той, докато ме целуваше отново. — А после, коте?

Не можех да мисля за друго, освен за усещането от неговата близост и вкуса на устните му. Сърцето ми препускаше диво, докато той вмъкваше пръстите си под полото ми и докосваше голата ми кожа. А аз исках да съм гола — напълно гола само с него, завинаги с него. Той знаеше какво искам да е това „после“. Искаше да изгради връзката ни по правилния начин… Боже мили, сега беше правилният момент за правилните неща.

Тъй като не можех да използвам устните си, докато той ме целуваше, реших да му покажа намеренията си без думи и прокарах ръце по обвитите му в дънки бедра. Промуших пръсти в гайките на колана и го дръпнах към себе си.

Деймън изръмжа и сърцето ми закънтя. Да, схвана идеята ми. Ръцете му се вдигнаха, връхчетата на пръстите му докоснаха дантелата ми и…

Телефонът зазвъня в джоба му, силно и пронизително като противопожарна аларма. За кратък миг си помислих, че ще го пренебрегне, но той се отдръпна със задъхване.

— Само секунда…

Целуна ме бързо и задържа едната си ръка в същата позиция, докато измъкваше телефона с другата. Сгуших лице в гърдите му и задишах учестено. Сетивата ми се бяха превърнали в прелестен хаос и всичко беше извън контрол.

Деймън проговори със сериозен глас.

— Надявам се е нещо важно…

Усетих как той се вкамени, пулсът му се ускори и в миг разбрах, че е станало нещо лошо. Отдръпнах се назад и надникнах към лицето му.

— Какво?

— Добре — каза по телефона той, а зениците му заискряха. — Не се тревожи, Ди. Ще се погрижа за това. Обещавам.

Горещината в мен отстъпи пред страха. Докато Деймън прибираше телефона в джоба си, стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах отново.

Абсолютно всеки мускул в тялото му се напрегна.

— Доусън. Решил е да избяга.

Взрях се в Деймън с надеждата, че съм го разбрала погрешно, но пронизителното отчаяние и лекият гняв в светлите му очи ми подсказваха, че не съм.

— Съжалявам — каза той.

— Недей. Напълно те разбирам. — Пристегнах косата си назад. — Какво мога да направя?

— Трябва да тръгвам — каза той, извади ключовете от джоба си и ги постави в ръката ми. — Трябва да потегля наистина бързо. Прибери се вкъщи и остани там. — После ми подаде мобилния си телефон. — Остави го в колата. Ще се върна възможно най-скоро.

Да се прибера вкъщи?

— Деймън, мога да ти помогна. Мога да…

— Моля те. — Той улови лицето ми отново. Топлите му ръце се допряха във вече студените ми бузи. Целуна ме донякъде с желание, донякъде с яд. После се отдръпна. — Прибери се вкъщи.

И после изчезна със скорост, прекалено бърза за човешкото око. Замръзнах за момент.

Бяхме се насладили на час, може би два, преди всичко да се скапе. Пръстите ми стиснаха ключовете. Острият метал потъна в плътта ми.

Провалената среща беше най-малкият ми проблем.

— По дяволите.

Обърнах се и заобиколих джипа. Качих се и нагласих предната седалка в позиция, подходяща за нормален човек, а не за Годзила. Само така краката ми можеха да достигнат педалите.

Прибери се вкъщи .

Доусън би отишъл на едното от две възможни места. Вчера Деймън беше казал, че Доусън се е опитал да отиде в сградата с офисите, която беше последното място, на което го бяха държали. Логично беше това да е първата му цел.