Дженнифер Арментраут - Опал

Доусън се повдигна и успя да проправи достатъчно разстояние между себе си и брат си, за да се изправи. Двамата обмениха бдителни погледи.

— Ако бяха заловили Кейти…

— Не смей.

Ръцете на Деймън се свиха отново в юмруци. Брат му не се впечатли.

— Ако я бяха заловили, ти щеше да направиш същото. Не лъжи.

Деймън отвори уста, но не каза нищо. Всички знаехме какво би направил и никой нямаше да го спре. И след като осъзнавахме това, как бихме могли да спираме Доусън? Не можехме.

Усетих точния момент, в който Деймън осъзна това, защото той отстъпи назад и пъхна и двете си ръце в развените си от вятъра коси. Разкъсан между това, което беше правилно, и това, което трябваше да направи.

Пристъпих напред. Кълна се, че можех да усетя бремето, което носеше на плещите си Деймън, сякаш беше на моите.

— Не можем да те спрем. Прав си.

Доусън се дръпна към мен, очите му бяха брилянтно зелени.

— Тогава ме пуснете.

— И това не можем. — Осмелих се да надникна към Деймън. Изражението му не издаваше нищо. — През последната една година Ди и брат ти те смятаха за мъртъв. Това ги съсипваше. Просто си нямаш идея.

— Ти нямаш идея през какво преминах аз. — Той сведе поглед. — Добре, може би донякъде имаш. Това, което беше причинено на теб, беше причинено на Бет в хилядократна степен. Просто не мога да я забравя, макар да обичам брат си и сестра си.

Усетих рязкото вдишване на Деймън. За първи път от завръщането си насам Доусън признаваше някакви чувства, които изпитва към семейството си. Улових се за това и продължих:

— И те са наясно с това. Знам го. Никой не очаква да забравиш за Бет. Но ако избягаш и се оставиш да те заловят, няма да помогнеш на никого.

Еха. Кога аз станах гласа на разума?

— Какви са другите възможности? — попита Доусън.

Главата му се изви настрани — маниер, който имаше и брат му.

Ето в това беше проблемът. Доусън нямаше да спре. Дълбоко в себе си Деймън разбираше защо и знаеше, че щеше да направи същото. Беше лицемерно да иска брат му да реагира по друг начин. Трябваше да направим компромис.

И аз се сетих за един.

— Позволи ни да ти помогнем?

— Какво? — възкликна Деймън.

Не му обърнах внимание.

— Знаеш, че от нахлуването в министерството няма да има ефект. Трябва да разберем къде е Бет, ако въобще я държат тук, и да съставим план как да я измъкнем. Добре обмислен план с малък шанс за провал.

И двамата братя се взряха в мен. Сдържах дъх. Това беше. Нямаше как Деймън да следи брат си непрекъснато. И не беше редно да предположим, че би могъл.

Доусън се обърна с изправен гръб. Изминаха няколко секунди, в които вятърът шибаше дърветата и разнасяше сняг.

— Не мога да понеса мисълта, че я държат там. Само като си го помисля и не мога да дишам.

— Знам — прошепнах.

Лунната светлина се промъкна между клоните и обля лицето на Деймън. Той мълчеше, но от него струеше гняв. Наистина ли си беше въобразявал, че може цял живот да тича след Доусън? Ако беше така, значи се беше побъркал.

Най-сетне Доусън кимна.

— Добре.

В мен се разля сладко успокоение и краката ми омекнаха.

— Но трябва да обещаеш, че ще ни дадеш време. — Всичко опираше до времето, което нямахме. — Не можеш да загубиш търпение и да избягаш. Трябва да се закълнеш.

Той се обърна към мен. През тялото му премина трепет и цялата му сила сякаш се изгуби. Докато той стоеше срещу мен, напрежението спадна и ръцете му се отпуснаха свободно край тялото.

— Кълна се. Помогнете ми и се кълна, че няма да избягам.

— Имаме сделка.

Настъпи мълчание, сякаш дивата природа попиваше обещанието му и моята сделка и ги прибираше във вечната си памет. После и тримата се отправихме към джипа в неловко мълчание. Пръстите ми бяха като ледени висулки, когато подадох ключовете на Деймън.

Доусън се качи отзад, отпусна глава на седалката и затвори очи. Непрекъснато поглеждах към Деймън, очаквайки той да каже нещо, каквото и да било. Но той беше съсредоточен върху пътя, а мълчанието му сякаш тиктакаше като бомба със закъснител.

Надникнах към задната седалка. Доусън следеше Деймън с едва притворени очи.

— Ей, Доусън…

Погледът му се насочи към мен.

— Да?

— Искаш ли да се върнеш в училище? — Училището щеше да го занимава, докато измислим как, по дяволите, да се доберем до Бет. Освен това съвпадаше с плана на Деймън да се преструваме, че сме се измъкнали от министерството, и ни даваше възможност да следим изкъсо Доусън, в случай че си промени решението. — В смисъл, убедена съм, че можеш. Ще кажеш на другите, че просто си избягал. Случва се.