Дженнифер Арментраут - Опал

— Всички мислехме, че е мъртъв.

Опитах се да свия рамене небрежно.

— Ами не е.

— Еха. — Лиса отметна кичур къдрици от лицето си. — Дори не мога да го възприема. Мозъкът ми блокира. За пръв път.

Кариса зададе въпроса, който най-вероятно щеше да заинтересува всички:

— И Бет ли се върна?

Запазих лицето си безизразно и поклатих глава.

— Явно са избягали заедно, но Доусън е пожелал да се върне, а тя — не. Той не знае къде е тя в момента.

Кариса се взря в мен, докато Лиса продължаваше да приглажда косите си.

— Това е толкова… странно. — Тя замълча и насочи вниманието си към тетрадката си. На лицето й се изписа особено изражение, което не можех да разчета. Но все пак новината си беше шокираща. — Сигурно е отишла в Невада. Тя не беше ли оттам? Родителите й се върнаха да живеят там, струва ми се.

— Може би — промърморих и се зачудих какво, по дяволите, се очаква да направим, ако освободим Бет.

Не можехме да я задържим тук. Разбира се, тя беше на осемнайсет и по закон беше възрастен човек, но семейството й все пак се намираше в друга часова зона.

По врата ми плъзна топлина и аз погледнах към предната част на класната стая. След няколко секунди Деймън пристъпи вътре. Коремът ми се втвърди и аз се насилих да не свеждам поглед. Щом настоявах, че съм способна да понеса лоши неща, не би било редно да се крия от гаджето си, когато се скараме.

Деймън повдигна една вежда, докато минаваше покрай мен, и зае стола точно зад моя. Преди приятелките ми да го нападнат с въпроси за Доусън, аз се извърнах.

— Здрасти — казах.

И после се изчервих, защото на света не съществуваше по-забутана реплика от „здрасти“.

Явно и той беше на същото мнение, тъй като едната половина на устните му се изви в характерното за Деймън подсмихване. Секси? Да. Вбесяващо? О, да. Чудех се какво ще каже. Щеше ли да ми се разкрещи, задето бях говорила с Доусън вчера? Да се извини? Защото, ако се извинеше, сигурно бих се свила в скута му на мига, още в класната стая. Или ще остане верен на максимата си: „Ще говорим насаме“? Макар Деймън да обичаше да има публика, аз знаех, че лицето, което показва пред света, не е истинското му. И ако възнамеряваше да ми се разкрие напълно искрен и уязвим, нямаше да го направи пред толкова много хора.

— Хубава прическа — каза той.

Вдигнах вежди. Добре. Не каквото очаквах. Вдигнах ръце и прокарах длани по падащите си коси. Единственото особено нещо, което бях направила, беше да я разделя точно по средата. Нищо впечатляващо.

— Ами… мерси.

Подсмихването не слезе от устните му, докато продължавахме да се взираме един в друг. Колкото повече секунди отминаваха, толкова по-ядосана ставах. Сериозно ли?

— Имаш ли да ми кажеш нещо друго? — попитах.

Той се наведе напред и опря лакти на чина. Лицата ни бяха на няколко сантиметра разстояние.

— Има ли нещо, което искаш да ти кажа?

Поех си дъх.

— Доста неща…

Сведе мигли и каза с мек като кадифе глас:

— Обзалагам се.

Да не си е помислил, че флиртувам? После проговори отново:

— Има нещо, което аз искам да ми кажеш. Примерно: „Съжалявам за събота“.

Идеше ми да го цапардосам. И то само заради наглото му самообладание, кълна се. Вместо да остроумнича, го изгледах раздразнено и се извърнах. Не му обръщах внимание през остатъка от часа и дори излязох от стаята, без да му обеля и дума.

Естествено, той вървеше на две крачки зад мен в коридора. Гърбът ми се огъваше под критичния му поглед и ако не го познавах достатъчно, щях да си помисля, че всичко това го забавлява.

Сутрешните часове се проточиха. По биология беше странно, тъй като столът до мен беше празен. Лиса го забеляза, докато се прозяваше.

— Не съм виждала Блейк от края на коледната ваканция.

Вдигнах рамене и се взрях любопитно в таблото за прожектиране, което Матю нагласяваше.

— Нямам представа какво става с него.

— Вие бяхте като най-добри приятели за цял живот, а сега нямаш представа къде е? — В гласа й се долови съмнение.

Съмненията й бяха напълно разбираеми. Питърсбърг беше като Бермудския триъгълник за тийнейджъри. Непрекъснато идваха нови. Някои не се появяваха никога повече, а други внезапно изскачаха от небитието. В онзи момент, както ставаше често, ми се прииска да й разкрия всичко. Пазенето на толкова много тайни просто ме смазваше.

— Не знам. Беше споменал, че иска да посети семейството си в Калифорния. Може би е решил да остане там. — Божичко, ставах притеснително добра в лъжите. — Питърсбърг е малко скучен.