Дженнифер Арментраут - Опал

— Като за начало, не аз се държа като задник, а ти.

Той се ухили и погледна настрани.

— Това е добро начало.

— Изправих Доусън на крака. — Усмихнах се победоносно, когато той присви очи. — И… Ох, почакай. Това не е важно. Боже, винаги правиш така.

— Как правя?

Напрегнатият му поглед се вряза в мен без следа от гняв. По-скоро имаше нещо весело и нещо доста неподходящо предвид това, че се намирахме в препълнената с хора столова. Божичко…

— Разсейваш ме с нещо безсъдържателно. И ако не знаеш какво означава това — глупаво. Винаги ме разсейваш с нещо глупаво.

Той погълна последния залък от пицата си.

— Знам какво означава безсъдържателно .

— Шокиращо — отвърнах.

Лека хищническа усмивка се изписа на устните му.

— Явно наистина те разсейвам, защото още не си ми казала за какво искаше да говорим.

По дяволите. Беше прав. Уф. Поех си въздух и се съсредоточих.

— Видях…

Деймън ме сграбчи за лакътя, завъртя ме и закрачи по пътеката между масите.

— Да идем на по-усамотено място.

Опитах да измъкна лакътя си от хватката му. Наистина ненавиждах, когато започнеше да ми се мъжка рее и да ми нарежда.

— Спри да ме тикаш, Деймън. Мога и сама да вървя, глупчо.

— Аха. — Водеше ме по коридора и спря пред вратата на спортната зала. Постави ръцете си от двете страни на лицето ми и се приведе към мен. Челото му докосваше моето.

— Може ли да ти кажа нещо?

Кимнах.

— Адски си привлекателна, когато започнеш да ми се опъваш. — Устните му докоснаха слепоочието ми. — Сигурно в мен има нещо увредено. Но ми харесва.

Да, това беше някак сбъркано, но същевременно имаше нещо… секси в начина, по който той винаги ме защитаваше.

Близостта му беше изкушаваща, особено когато дъхът му беше възбуждащо горещ и така близко до устните ми. Събрах цялата сила на волята си, поставих ръце на гърдите му и го избутах.

— Съсредоточи се! — казах, без да знам дали говоря на него, или на себе си. — Имам да ти кажа нещо по-важно от това какви притеснителни неща те възбуждат.

Устните му се извиха в усмивка.

— Добре, да се върнем на това, което си видяла. Съсредоточен съм. Напълно концентриран и така нататък.

Засмях се леко, но бързо отрезвях. Деймън нямаше как да хареса следващите ми думи.

— Почти съм убедена, че видях Блейк днес.

Деймън изви глава настрани.

— Я пак?

— Струва ми се, че видях Блейк тук само преди няколко минути.

— Доколко си сигурна? Видя ли лицето му?

Вече беше напълно сериозен, очите му бяха остри като погледа на орел, а лицето му придоби сурово изражение.

— Да, видях… — Не бях видяла лицето. Прехапах устни и надникнах към коридора. Ученици излизаха от столовата и се бутаха със смях. Преглътнах. — Не му видях лицето.

Той изпусна продължителна въздишка.

— Добре. Какво видя?

— Шапка… шапка с козирка. — Боже, това звучеше тъпо. — На нея имаше сърф. И видях ръката му…

Той вдигна вежди.

— Нека повторя. Видяла си шапка и ръка?

— Да — въздъхнах аз и отпуснах рамене.

Деймън смекчи изражението си и отпусна тежката си ръка на рамото ми.

— Сигурна ли си, че е бил той? Няма проблем, ако не си. Напоследък си под голям стрес.

Сбърчих нос.

— Помня, че и преди ми каза нещо подобно. Когато се опита да скриеш истинската си същност от мен. Да, спомням си.

— Знаеш, че сега е различно, коте. — Той стисна раменете ми. — Сигурна ли си, Кити? Не искам да стресирам останалите, ако не си сигурна.

Не толкова бях видяла Блейк, колкото го бях усетила. Бог знае, че безброй момчета нарушаваха правилата с извращения от рода на шапките с козирки. В крайна сметка, не бях видяла лицето му и нямаше как да съм напълно сигурна, че е бил Блейк.

Взрях се в светлите очи на Деймън и усетих, че бузите ми горят. В погледа му нямаше нищо осъдително. По-скоро ме гледаше съчувствено. Мислеше, че се огъвам под натиска на всички беди. Може би си въобразявах разни неща.

— Не съм сигурна — казах най-сетне и сведох поглед.

От тези думи усетих болка в стомаха.

По-късно същата вечер с Деймън влязохме в ролите на бавачки. Макар Доусън да беше обещал, че няма да забегне, аз знаех, че Деймън не иска да го оставя сам. Ди пък беше проявила желание да излезе, за да отиде на филм или нещо такова.

Не бях поканена.

Вместо това стоях между Деймън и Доусън и участвах в маратонското гледане на филми със зомбита на Джордж Ромеро — с пуканки в скута и тетрадка, подпряна на гърдите. Правехме планове как да намерим Бет. Бяхме отбелязали двете места, които трябва да проверим, и бяхме решили да отидем на наблюдение този уикенд, за да видим с каква охрана разполагат в момента. До началото на „Земята на мъртвите“ зомбитата бяха станали по-грозни и по-умни.