Дженнифер Арментраут - Опал

Устата му се затвори.

— В момента не става дума за това.

Изпънах вежда.

— Слаб довод.

Деймън изстреля с груб глас:

— Нямаше право да обещаваш подобни неща на моя брат! Той не е твой роднина.

Потръпнах и отстъпих назад. По-добре да ме беше зашлевил през лицето. По мое мнение, поне бях убедила Доусън да не се хвърля в пропастта. Естествено, да му обещая да му помогнем с Бет, не беше перфектно, но пак беше по-добре от това той да хукне към министерството като побъркан.

Опитах се да прикрия гнева и разочарованието си, защото разбирах откъде произлиза неговото настървение. Деймън не искаше да попадна в беда и се притесняваше за брат си, но тази негова вродена, почти маниакална нужда да предпазва другите не извиняваше отвратително грубото му държание.

— Доусън е мой проблем, защото е твой проблем — казах. — Заедно сме в тази беда.

Очите му се втренчиха в моите.

— Не във всичко, Кити. Така стоят нещата.

Гърлото ми изгаряше и аз примигнах няколко пъти, тъй като не исках да заплача, макар сърцето ми да кървеше от болка.

— Ако не сме заедно във всичко, можем ли въобще да бъдем заедно? — Гласът ми се пропука. — Не виждам как би било възможно.

Очите му се разшириха.

— Кити…

Поклатих глава, защото знаех накъде върви този разговор. Ако той отказваше да ме възприеме като нещо различно от чуплив порцелан, бяхме обречени.

Да се отдалеча от Деймън, беше най-трудното нещо, което ми се беше налагало да направя. Ситуацията се утежни от факта, че той не се опита да ме спре, защото това не беше в стила му. Но дълбоко в сърцето си, в едно специално място, където живееше само истината, аз разбирах, че той нямаше да опита. А аз исках той да опита. Имах нужда да опита.

Но той не го направи.

Както се очакваше, учебните занимания бяха възобновени в понеделник. Няма нищо по-неприятно от завръщането след непредвидена ваканция и мрънкането на учителите, че сега трябва да се навакса загубеното време. Добавете и обстоятелството, че с Деймън така и не се бяхме сдобрили след последната ни кавга. Пък и понеделниците винаги са си били гадни.

Стоварих се на стола си и извадих огромния лъскав учебник.

Кариса ме изгледа под тъмнооранжевите рамки на очилата си. Чисто нов чифт. Отново.

— Май си доста развълнувана от завръщането в училище.

— Уии! — казах неентусиазирано аз.

На лицето й се изписа симпатия.

— Как… как е Ди? Опитах да се свържа с нея няколко пъти, но тя така и не отговори на обажданията ми.

— Нито на моите — добави Лиса, докато сядаше пред Кариса.

Лиса и Кариса нямаха представа, че Адам не е умрял в автомобилно произшествие, и ние не биваше да им разкриваме истината.

— Тези дни тя избягва разговорите с всички.

Е, освен с Андрю, което беше толкова странно, че дори не исках да мисля за това.

Кариса въздъхна.

— Иска ми се да бяха направили погребението му тук. Бих желала да му отдам уважение, нали разбираш?

Явно луксианците не правеха погребения. Затова бяхме измислили някакво оправдание, че службата ще бъде извън града и само семейството ще присъства.

— Просто е кофти — каза тя и погледна към Лиса. — Чудех се дали не можем да отидем на кино някой ден след училище тази седмица. Да я поразсеем от лошите мисли.

Кимнах. Звучеше добре, но се съмнявах да успеем да я убедим. Освен това беше време да осъществим план А — да върнем Доусън в обществото. Макар да бях в обтегнати отношения с брат му, Доусън беше се отбил през нас вчера, за да ми каже, че Матю подкрепя идеята. Може би нямаше да стане преди средата на седмицата, но все пак щеше да се случи.

— Обаче тя може и да няма време тази седмица — казах.

— Защо?

В очите на Лиса проблесна любопитство. Обичах я, но тя си беше тотална клюкарка. А в момента се нуждаех точно от това.

Ако хората очакваха завръщането на Доусън, нямаше да се изненадат толкова, когато го видят отново по коридорите. Лиса щеше да разпространи новината.

— Няма да ми повярвате, но… Доусън се е върнал.

Лицето на Кариса побеля, а Лиса извика нещо, което звучеше доста близко до „как, да го ева“ . Аз продължих да говоря тихо, но реакциите им привлякоха внимание.

— Явно е жив. Избягал е от къщи и най-сетне е решил да се прибере.

— Няма начин — въздъхна Кариса, а очите й продължиха да се разширяват зад рамките на очилата. — Не мога да повярвам. Това е много радостна вест, но всички си мислехме, че… сещате се.

Лиса също беше толкова смаяна.