Дженнифер Арментраут - Опал

При трите врати Деймън въведе втората парола.

Лабиринт.

Сега беше моментът да действаме или да умрем. Всичките месеци упражнения водеха до тук. Дали тренировките въобще помагаха с нещо? Деймън погледна към мен.

Вмъкнах ръка в джоба си и обвих пръсти около опала.

Преминаването през газообразния оникс щеше да е ужасно болезнено за другите, но трябваше да е поносимо, ако Блейк беше прав.

Вратата се отвори със съскащ звук и Деймън влезе пръв.

Въздухът подухна и той потрепери, но продължи да движи крака напред и скоро премина. Стигна от другата страна.

Всички си отдъхнахме групово.

Преодоляхме пазената с оникс врата. Всеки премина през въздуха с намръщване и болезнено изражение. Аз едва го усетих.

Тъй като влизахме в Маунт Уедър за първи път, застанахме зад Блейк, който познаваше пътя. Тунелът беше сенчест, на всеки двайсет крачки имаше по една светеща крушка. Огледах се за убийствените аварийни врати, но беше прекалено тъмно, че да ги видя.

Протегнах глава нагоре и забелязах нещо ужасяващо в тавана. Блестеше, сякаш беше мокър, но не заради някаква течност.

— Оникс — прошепна Блейк. — Цялото място е покрито с оникс.

Освен ако не бяха правили огромен ремонт наскоро, това едва ли беше изненада за Блейк. Чувствайки опала на кожата си, притеглих от Извора и зачаках невероятния приток енергия, докато се спускахме по тунела.

Имаше леко проблясване на допълнителна енергия, но нищо като онова, което се беше случило, когато го изпробвахме с Деймън. Сърцето ми се сви, докато приближавахме края на дългия тунел. Явно се дължеше на оникса — някак отслабваше опала.

В края на тунела пътят се разделяше. Асансьорите бяха по средата. Матю се приближи край отвора и огледа пространството.

— Чисто е — каза той и после изчезна.

Движеше се толкова бързо, че когато натисна бутона на асансьора, очите ми не можеха да го проследят, докато не се озова отново при нас.

Когато вратите се разтвориха, ние се придвижихме едновременно и изпълнихме металния асансьор. Явно и до стълбите се стигаше с парола и аз се зачудих какво ли биха правили хората, ако избухне пожар.

Огледах се в асансьора и забелязах няколко червеникавочерни блестящи частички, които просветваха срещу примигващата светлина. Почти очаквах да разпръснат газообразен оникс, но това не стана.

Ръката на Деймън потърка моята и аз вдигнах поглед.

Той ми смигна.

Поклатих глава и запристъпвах неспокойно. Това беше най-бавният асансьор във вселената. Аз можех да измисля геометрична формула по-бързо.

Деймън стисна ръката ми, сякаш можеше да усети тревогата ми.

Протегнах се на пръсти и обвих бузата на Деймън, свеждайки главата му към моята. Целунах го дълбоко и без задръжки.

— За късмет — казах и се отдръпнах, останала без дъх.

Неговите изумрудени очи проблеснаха с обещание, което предизвика доста различни тръпки по гърба ми.

Когато се върнехме вкъщи, определено щяхме да прекараме доста време само двамата.

Защото всички щяхме да се върнем вкъщи. Нямаше как да стане друго.

Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и откриха малка чакалня. Бели стени. Бял таван. Бели подове.

Сякаш бяхме пристигнали в ужасна лудница.

— Прекрасни цветове са подбрали — каза Матю.

Деймън подсмръкна.

Брат му продължи напред и спря пред вратата. Нямаше как да знаем какво ни очаква от другата страна. С този код вече стъпвахме на сляпо.

Бяхме стигнали дотук. През мен се понесе вълнение.

— Внимавай, брат ми — каза Деймън. — Тук няма да бързаме.

Той кимна.

— Никога не съм бил тук, Блейк?

Блейк се приближи до него.

— Трябва да има друг тунел, по-къс и по-широк, ще има и врати вдясно. Клетки, оборудвани с легло, телевизор и тоалетна. Трябва да има около двайсет стаи. Не знам дали другите са заети.

Другите? Не бях помислила за другите. Погледнах Деймън.

— Не можем да ги изоставим.

Блейк се намеси, преди Деймън да отговори.

— Нямаме време, Кейти. Ако вземем прекалено много, ще се забавим, пък и не знаем в какво състояние са.

— Но…

— В случая съм съгласен с Блейк. — Деймън посрещна шокирания ми поглед. — Не можем, котенце. Не сега.

Не бях съгласна с това, но не можех да се затичам по коридора и да освобождавам хората на поразия. Не го бяхме планирали и разполагахме с ограничено време. Беше неприятно — по-неприятно от хората, които теглеха незаконно книги от интернет, по-неприятно от това да чакаш година за следващата книга от обичана поредица, по-неприятно от брутален отворен край. Мисълта за това как си тръгваме оттук и изоставяме невинни хора, щеше да ме преследва завинаги.