Дженнифер Арментраут - Опал

А аз просто леко харесвах книги. Да бе.

Изтупах пръстта от пръстите си и го изгледах накриво.

— Как стигна дотук?

— Паркирах в края на пътя, при празната къща. — Той направи знак с брадичка. — Последния път, когато паркирах тук, някой разтопи боята на капака на камиона ми.

Звучеше като Ди и микровълновите й ръце.

— Ди и Андрю са в съседната къща.

Почувствах нуждата да го изтъкна.

— Знам. — Той извади ръка и я прокара през косата си. — Беше наистина красива на бала.

Неспокойствие се натрупа в коремчето ми.

— Да, видях те. Сам ли дойде?

Той кимна.

— Останах само за няколко минути. Никога не съм обичал училищните танци. Жалко.

Не казах нищо.

Блейк спусна ръка.

— Притесняваш ли се за довечера?

— Кой не би се притеснявал?

— Умно момиче — каза той и се усмихна леко. По-скоро приличаше на гримаса. — Не познавам човек, който да е проникнал в тяхно заведение, нито дори такъв, който е стигнал толкова далеч, колкото успяхме ние миналия път. Нито луксианец, нито хибрид, а едва ли сме първите, които опитват. Обзалагам се, че има безброй двойки като Доусън и Бет, като Блейк и Крис.

Мускулите на врата и раменете ми се стегнаха.

— Ако с този разговор искаш да ме успокоиш, то несъмнено се проваляш.

Блейк се засмя.

— Не исках да прозвуча така. Просто имах предвид, че ако успеем, ние ще сме най-силните. Най-добрите от техните хибриди и от луксианците.

Беше забавно и може би малко иронично, че това, към което Дедал така се стремяха, бяха всъщност единствените хора, които можеха да им се противопоставят.

Бръкнах в джоба си и почувствах топлите, гладки страни на опала.

— Значи просто сме много яки, предполагам.

Поредната лека усмивка и после Блейк каза:

— Точно на това разчитам.

Бяхме облечени като жалка група отхвърлени нинджи. Кожата ми се потеше под черния пуловер с дълги ръкави. Идеята беше, че при по-малко незащитена кожа ефектът на оникса щеше да е по-слаб.

Не стана точно така последния път, но все пак не искахме да рискуваме.

Опалът прогаряше дупка в джоба ми.

Пътуването до планините на Вирджиния беше тихо. Този път дори Блейк мълчеше.

Доусън беше кълбо от енергия. В един момент — за щастие, точно тогава около нас нямаше коли — той премина в истинската си форма и почти ни ослепи всичките.

Думите на Блейк звучаха в съзнанието ми. „Точно на това разчитам“. Може би бях параноична, но те имаха вкуса на развалено мляко. Разбира се, че разчиташе на нас да направим невъзможното. Той имаше доста какво да спечели.

И после си спомних предупреждението на Люк да не се доверявам на никого в тази игра, защото всеки има какво да спечели или загуби. Но това означаваше, че не можехме да се доверим нито на саксия него, нито на приятелите ни. Всички имахме какво да спечелим или загубим.

Деймън се протегна и стисна треперещата ми ръка.

Задълбаването в тези мисли не беше най-добрият начин да прекарам пътуването. Ставах прекалено напрегната и нервна.

Усмихнах се на Деймън и реших да се съсредоточа върху следобеда ни. Не правихме нещо особено, просто се гушкахме и двамата будни и това някак беше по-интимно от всичко друго. Миналата вечер и ранната сутрин бяха нещо различно.

Деймън беше изобретателно момче.

Бузите ми почервеняха и останаха така по време на пътуването.

Двата джипа пристигнаха пред малката ферма до аварийния път пет минути по-рано от необходимото. Излязохме от колите и Блейк получи съобщението за потвърждение от Люк.

Планът беше в действие.

Вместо да блуждаем наоколо, всички стояхме спокойни и събирахме енергия. Ашли, Андрю и Ди останаха в джипа си. Другите отидохме до ръба на запустялото поле.

Надявах се, че не прекалявах с тиковете.

Погледнахме за последно луксианците в колата и стана време да тръгваме. Оставих Изворът да се понесе из кръвта и костите ми и да потръпне на кожата ми. Поехме в тъмнината, тъй като облаците скриваха лунната светлина. Както и предишния път, Деймън остана до мен. Последното, от което имахме нужда, беше да се спъна в нещо и да се затъркалям по хълма.

Нещата бяха безшумни и напрегнати, когато достигнахме края на гората и се заоглеждахме за човек, който пази охраняваната ограда.

Този път Деймън го отстрани. Тогава стигнахме до оградата и въведохме първия код.

Икар.

Поехме през откритото пространство като пет призрака. Сякаш се забелязвахме с периферното зрение, но изчезвахме от поглед, ако някой се обърнеше право към нас.