Дженнифер Арментраут - Опал

Но го чувствах.

Бет вдигна поглед и пороят въпроси заглъхна.

— Не можете…

— Трябва да вървим — прекъсна я Блейк и премина покрай нас. — Почти ни изтече времето.

Така си беше. Осъзнаването на този факт се понесе през мен и аз се усмихнах на другото момиче окуражително.

— Трябва да тръгваме. Сега. Всичко друго може да почака.

Бет заклати енергично глава.

— Но…

— Трябва да тръгваме, Бет. Знаем — настоя Доусън.

Тя кимна в отговор, но в очите й се събираше паника.

Неотложността разпали адреналина ни и без повече забавяния петимата се затичахме по коридора. Деймън въведе кода в таблото и вратата се отвори.

Бялата чакалня не беше празна.

Саймън Катърс стоеше там — изчезналият, смятан за мъртъв Саймън Катърс — висок и едър както винаги. Свариха ни неподготвени. Деймън отстъпи назад. Матю застина. Аз не можех да си обясня как така той беше жив, как така стоеше тук, как така ни чакаше .

Косъмчетата на ръката ми настръхнаха.

— Мамка му — каза Деймън.

Саймън се усмихна.

— Липсвах ли ви? На мен ми липсвахте.

Той вдигна ръка. Светлината се отрази в металната гривна, която носеше. Парче опал проблесна, почти идентично с това, което носех на врата си. Всичко се случи много бързо. Саймън отвори ръка и сякаш ме удариха силни бурни ветрове. Бях вдигната над земята и запратена из стаята. Блъснах се в най-близката врата, бедрото ми удари металната брава. Избухна болка и въздухът излезе от дробовете ми, докато се свличах на пода.

Божичко… Саймън беше…

Мозъкът ми се опитваше да не изостава. Ако Саймън имаше парче опал, значи сигурно беше хибрид. Сигурно нямаше да ни спипа, ако не бяхме толкова неподготвени. Беше като с Кариса. Той бе последният, когото бях очаквала.

Деймън се изправяше няколко крачки по-надолу по коридора, подобно на Матю. Доусън притискаше Бет към стената. Блейк беше по-близо и използваше тялото си да предпази Крис.

Надигнах се и потръпнах, когато по крака ми се понесе болка. Опитах да стоя изправена, но краката ми ме предадоха. Блейк дойде и ме улови, преди да ударя пода за втори път.

Саймън пристъпи в стаята и се усмихна.

Деймън се изправи на крака.

— Ти си напълно мъртъв.

— О-о, това е моята реплика — отговори Саймън.

От ръката му изригна сноп енергия и аз изкрещях името на Деймън. Той едва избегна директния удар.

Зениците на Деймън засветиха. Той отвърна на удара. Из стаята се понесе енергия, червеникаво бяла светлина. Саймън я избегна със смях.

— Доста ще се изтощиш, луксианецо — ухили се Саймън.

— Не и преди теб.

Саймън смигна и после се хвърли към нас, размахвайки отново ръка. Блейк и аз се свихме назад. Започнах да падам и Блейк ме стисна. Някак ръката му се озова около врата ми. Почувствах нещо неприятно и след миг Деймън се оказа до мен, скривайки ме зад себе си.

— Няма да ти е от полза — каза Блейк и се приближи до Саймън. — Свършва ни времето.

— Без майтап — изплю Деймън.

Доусън се стрелна към Саймън, но той го отхвърли със смях. Беше като хибрид на стероиди. Още един сноп енергия се понесе към Блейк, после към Матю. И двамата се проснаха по пода, за да избегнат ударите. Саймън продължаваше да напредва, все така засмян. Вдигнах очи и погледите ни се сплетоха. Неговият беше лишен от всякакви човешки емоции. Нереален. Нечовешки.

И очите му бяха толкова зловещо студени.

Как е станала мутацията? Как се е оказала успешна? И как го беше превърнала в безчувствено чудовище? Имаше толкова много въпроси, но нито един от тях нямаше значение. Спиращата дъха болка ми пречеше да се съсредоточа, дори да се надигна.

Усмивката на Саймън се разпростря по цялото му лице и аз се разтресох, докато измъквах Извора, чувствайки как той тупти в мен. Преди да успея да го освободя, той отвори уста:

— Искаш ли да си поиграем, писенце — котенце?

— О, мамка ти — намръщи се Деймън.

Деймън беше много по-бърз от мен. Изстреля се покрай Блейк и Матю, отвъд Доусън и Бет. Движението с такава скорост сигурно му влияеше, особено при целия оникс наоколо, но той беше като светкавица. След половин удар на сърцето беше пред Саймън и двете му ръце бяха около главата му.

Отвратителен пукот прозвуча от дъното на коридора.

Тялото на Саймън се просна на пода.

Деймън отстъпи, дишаше тежко.

— Никога не съм харесвал това леке.

Препънах се отстрани, сърцето ми биеше, а Изворът бушуваше неуморно в мен. Преглътнах мъчително с разширени очи.

— Той е… Той беше…