Дженнифер Арментраут - Опал

Блейк си пое дъх и написа последния код.

Дедал.

Звукът от няколко отварящи се ключалки наруши тишината и в горната част на вратата светна зелена светлина.

Когато Блейк отвори вратата, Деймън застана пред мен. Матю внезапно се озова зад мен и аз бях предпазена. Какво…

— Чисто е — каза успокоен Блейк.

Влязохме през вратата и отрихме още една ониксова защита. За да стигнем до другите трябваше да преминем през още две. Нямаше да е лесно.

Тунелът беше подобен на този горе, но изцяло бял и, както ни беше предупредил Блейк, беше по-къс и по-широк. Всички, освен мен се движеха. Бяхме успели — бяхме тук. Стомахът ми се сви и кожата ми изтръпна.

Почти не можех да повярвам.

Щастлива и притеснена едновременно, усетих притока на Извора, но той се надигна и после бързо се разпръсна. Количеството оникс в сградата беше нереално.

— Третата килия е нейната — каза Блейк и се затича през коридора покрай редицата врати.

Сдържах дъха си, когато Доусън се протегна към покритата с оникс брава и я натисна. Тя не оказа съпротива.

Доусън пристъпи в стаята, краката му се тресяха, цялото му тяло трепереше, а гласът му се пропука, когато каза:

— Бет?

Тази една дума, този един звук беше изтръгнат от дълбините на душата му и всички ние спряхме със свити сърца.

Над рамото му видях как тънка фигура се надига от тясно легло. Когато тя се приближи, почти изревах от радост — исках да го направя, защото наистина беше тя, беше Бет… Но въобще не изглеждаше като последния път, когато я бях видяла.

Кестенявата й коса не беше мазна и лепкава, а опъната назад в спретната опашка. Няколко кичура се бяха измъкнали и обграждаха бледо, но приказно лице. Част от мен се страхуваше, че тя няма да разпознае Доусън, че тя ще е само обвивка от момичето, което той обичаше. Подготвях се за най-лошото. Че тя може дори да нападне Доусън.

Но когато видях тъмните очи на Бет, те не бяха празни, както бяха в къщата на Вон. И изобщо не приличаха на плашещия празен поглед на Кариса.

В очите на Бет се разгоря пламък. Тя разпознаваше лицето пред себе си.

За тях двамата времето спря и после се ускори. Доусън пристъпи напред и аз си помислих, че ще падне на колене. Ръцете му се вдигаха и спускаха, сякаш нямаше контрол над тях.

Всичко, което успя да каже, беше:

— Бет.

Момичето слезе от леглото, очите й преминаха по всеки от нас и накрая отново се спряха на него.

— Доусън? Това ти ли… Не разбирам.

И двамата се раздвижиха едновременно, затичаха се напред и преодоляха дистанцията. Обгърнаха се с ръце един друг и Доусън я вдигна, заравяйки лице в шията й. Размениха думи, но гласовете им бяха изпълнени с емоция, прекалено тихи и прекалено бързи, за да успея да ги разбера. Те се държаха един друг и разбрах, че никога повече нямаше да се отделят.

Доусън вдигна глава и каза нещо на родния си език — звучеше така красиво, както когато Деймън говореше. После я целуна. Докато ги гледах, се почувствах като натрапник, но просто не можех да отделя очи. Имаше толкова много красота в тяхната среща, в начина, по който той обля лицето й в целувки, и в мокротата, която заблестя по бузите й.

В гърлото ми се надигаха сълзи, изгаряха очите ми. Сълзи от щастие замъглиха зрението ми. Усетих как Матю докосна с ръка рамото ми и ме стисна. Подсмръкнах и кимнах.

— Доусън.

Неотложност зазвуча в тона на Деймън и ни напомни, че не разполагахме с много време. Доусън се отдръпна от Бет, улови ръката й и се извърна, докато множество въпроси се посипаха от устните й.

— Какво правите? Как влязохте тук? Те знаят ли?

И така нататък, и така нататък, докато Доусън, който се хилеше като идиот, се опита да я накара да замълчи.

— По-късно — каза той. — Но ще трябва да преминем през две врати и ще те заболи.

— Ониксови защити, знам — каза тя.

Е, това решаваше проблема.

Обърнах се и видях Блейк да се връща, носейки проснатото тяло на тъмнокосото луксианско момче. Забелязах червеникаво петно около брадичката на тийнейджъра.

— Добре ли е?

Блейк кимна. Кожата около устните му беше опъната и бледа.

— Аз… той не ме разпозна. Трябваше да го накарам да замълчи.

Сърцето ми се пропука лекичко. Изражението в очите на Блейк беше толкова безнадеждно и празно, особено когато се спряха на Доусън и Бет. Всичко, което беше направил — лъжи, измами, убийства, беше само заради момчето в ръцете му. Момче, което смяташе за брат. Ненавиждах това, че чувствам състрадание към Блейк.