Дженнифер Арментраут - Опал

— Нямаме време. — Доусън измъкна Бет в чакалнята. — Сигурно знаят, че сме тук.

Блейк грабна Крис и хвърли поглед към Саймън, докато минаваше покрай безжизненото тяло. Не каза нищо, но какво можеше въобще да се каже?

Стомахът ми се сви, когато бях на крачка от това да изпадна в паника. Насилих се да вървя напред и пренебрегнах острата болка, обикаляща нагоре-надолу по крака ми.

— Добре ли си? — попита Деймън, пръстите му погалиха моите. — Пое кофти удар.

— Добре съм. — Бях жива и можех да вървя, това означаваше, че съм добре. — А ти?

Той кимна, когато влезе в чакалнята. Качването в асансьора ме изпълни с толкова силен ужас, че щях да повърна. Но нямаше врата към стълбището. Нищо. Нямахме друг избор.

— Хайде. — Матю се вмъкна в асансьора с бледо лице. — Трябва да сме готови за всичко, когато вратите се разтворят.

Деймън кимна.

— Как сте всички?

— Не се чувстваме много добре, — отговори Доусън, свободната му ръка се свиваше и отпускаше. — Заради проклетия оникс. Не знам колко още ще мога да понеса.

— Какво се случваше със Саймън? — обърна се Деймън към Блейк, когато асансьорът се понесе нагоре. — Сякаш ониксът въобще не му влияеше.

Блейк поклати глава.

— Не знам, човек. Не знам.

Бет дрънкаше нещо, но аз не можех да й обърна внимание. Топката ужас растеше в стомаха ми и достигаше до крайниците ми. Как така Блейк не знаеше? Усетих как Деймън се раздвижва покрай мен и устните му потъркаха челото ми.

— Всичко ще е наред. Почти сме навън. Ще се справим — прошепна в ухото ми Деймън и напрежението го напусна, напусна и мен. После той се усмихна. Беше искрена усмивка, толкова широка и красива, че собствените ми устни се извиха. — Обещавам, котенце.

Затворих очите си за кратко, поех думите му и се улових за тях. Трябваше да им повярвам, защото бях на секунди от истерията. Трябваше да се сдържа. Бяхме на един тунел разстояние от свободата.

— Време? — попита Блейк.

Матю погледна часовника си.

— Две минути.

Вратите се разтвориха със съскащ звук и дългият тесен коридор се появи — за щастие, величествено празен и лишен от всякакви отвратителни изненади. Блейк и товарът му излязоха първи с бързи и дълги крачки. Матю застана пред Доусън и Бет, а аз и Деймън ги обградихме отстрани, просто за всеки случай.

— Стойте зад мен — каза Деймън.

Кимнах и продължих да се оглеждам с широко отворени очи. Тунелът беше размазан, движехме се толкова бързо. Болката в крака ми се увеличаваше с всяка стъпка. Когато Блейк достигна средната врата, прехвърли Крис през рамо и въведе паролата. Вратата изпука и после се отвори.

Блейк остана там, заобиколен от тъмнината на започващата нощ. Неподвижният луксианец в ръцете му изглеждаше блед и едвам жив, но щеше да е свободен след секунди. Блейк най-после беше получил това, което беше искал. Загледах се в очите му в далечината. Нещо проблясваше в зелените петънца.

Изключително силно предчувствие се надигна и понесе из мен. Мигновено се протегнах към опала около врата си и почувствах единствено верижката, на която висеше обсидианът.

Устните на Блейк бавно се извиха по ъглите.

Сърцето ми спря и стомахът ми се сви толкова, че си помислих, че ще ми прилошее. Тази усмивка… Тя сякаш казваше: „Спипах те“. Прилив на необуздан ужас превърна кожата ми в лед. Това не можеше да се случва. Не. Не. Не. Не беше възможно…

Блейк извърна глава настрани и отстъпи назад. Отвори свободната си ръка. Между пръстите му се разкри тънката бяла нишка. Парчето опал беше там, в дланта му.

— Съжалявам — каза той. И звучеше, сякаш наистина съжаляваше. Беше неизбежно. — Нямаше друг начин.

— Кучи син! — изрева Деймън и ме пусна.

Той скочи напред и се хвърли към Блейк по начин, за който знаех, че ще свърши кърваво.

Между гърдите ми разцъфна топлина, неочаквана и ужасяваща като армия войници на министерството. Протегнах се и извадих обсидиана от тениската си. Светеше в червено.

Деймън подуши въздуха и изръмжа.

Тъмнината зад Блейк се удебели и се разтегли, примъквайки се към входа на тунела. Чернотата плъзна по стените. Лампите проблеснаха и загаснаха. Сенките паднаха на пода и се издигнаха около Блейк. Без да го докосват. Без да го спират. Пушекът оформи колони и после човешки очертания. Кожата им беше като нефт, гладка и блестяща.

Арумианците се строиха около Блейк — бяха седем. Всички бяха облечени по еднакъв начин. Черни панталони. Черни ризи. Очи, скрити зад очила. Един по един те се усмихнаха.