Дженнифер Арментраут - Опал

Деймън се доближи още.

— Притеснявам се, че Бет няма да е такава, каквато я помни Доусън.

— Аз също.

— Но знам, че той ще може да го понесе. — Ръцете му се промъкнаха под одеялото и погалиха голите ми рамене. — Просто искам най-доброто за него. Той го заслужава.

— Така е. — Останах без дъх, когато ръката му се плъзна надолу, към извивката на ханша ми и разширяването при бедрото ми. — Надявам се всички да са добре, дори и Крис.

Той кимна и леко ме постави по гръб. Ръката му се плъзгаше по полата към коляното ми. Потръпвах. Той се усмихна.

— Нещо те притеснява.

Когато си помислех за утрешния ден и за това, което ни е подготвило бъдещето, много неща ме притесняваха.

— Не искам да ти се случи нещо. — Гласът ми потрепери. — Не искам с когото и да било да се случи нещо.

— Шшш. — Той ме целуна нежно. — Нищо няма да се случи, нито на мен, нито на никого.

Обгърнах ръце около ризата му и го задържах, сякаш можех да предотвратя най-лошата ситуация, ако го задържа близо. Знаех, че беше глупаво, но когато той беше в обятията ми, най-ужасяващите страхове оставаха далеч.

Че аз ще се измъкна от Маунт Уедър, но Деймън няма да успее.

— Какво ще стане, ако успеем утре вечер?

— Искаш да кажеш, когато успеем? — Кракът му се потърка в моите и се настани между тях. — Ще се върнем на училище в понеделник. Скука, знам. После се надявам да завършим училище. После се дипломираме. И тогава ще имаме цялото лято…

Тежестта му вършеше лукави неща с въображението ми, но притеснението разцъфна в мен.

— Хората от Дедал ще тръгнат след Бет и Крис.

— И няма да ги открият. — Устните му се притиснаха в слепоочието ми и после в извивката на веждата ми. — Дори да се приближат достатъчно.

Стомахът ми се разпени.

— Деймън…

— Всичко ще е наред. Не се тревожи.

Исках да му повярвам. Имах нужда да му повярвам.

— Да не говорим за утрешния ден — прошепна той, устните му погалиха бузите ми, после брадичката ми. — Да не мислим за идната седмица или за идната вечер. Сега сме само ние, без нищо друго.

Сърцето ми се ускори, наведох глава назад и затворих очи. Изглеждаше невъзможно да забравим всичко, което ни предстоеше, но докато ръцете му пътуваха из коляното ми и се вмъкваха под роклята ми, наистина бяхме само ние, без нищо друго.

Както и последния път, когато отпътувахме за Маунт Уедър, прекарах по-голямата част от неделята с мама. Отидохме на закуска и аз я осведомих за всички новини от бала. Гледаше със замечтани очи и аз й казах за изненадата на Деймън при езерото. По дяволите, и аз гледах със замечтани очи и гърдите ми затрепериха, докато го разказвах.

Деймън и аз бяхме останали заедно, докато звездите бяха изгаснали и мрачното небе беше станало синьо. Беше просто съвършено и нещата, които направихме в онези късни часове, още ме караха да свивам пръстите на краката си.

— Влюбена си — каза мама, докато преследваше из чинията парченцето пъпеш. — Това не е въпрос. Виждам го в очите ти.

По бузите ми премина червенина.

— Да, така е.

Тя се усмихна.

— Порасна прекалено бързо, миличка.

Невинаги го усещах така. Например тази сутрин исках да открия джапанките си толкова отчаяно, че за малко да изпадна в истерия.

После тя понижи глас, така че насъбраната около нас тълпа да не може да ни чуе:

— Внимателна си, нали?

Странно, но не се почувствах засрамена от промяната на темата. Може би заради коментарите от вчера, касаещи „голото бебе Кейти, което се измъква от пелените си“. Във всеки случай се радвах, че ме попита — явно наистина държеше на мен. Майка ми работеше непрекъснато — както повечето самотни родители, — но все пак присъстваше в живота ми.

— Мамо, винаги ще внимавам с тези неща. — Пийнах от содата си. — Не искам наоколо да затърчи още едно бебе Кейти.

Очите й се разшириха от изненада, после пак се навлажниха. О, боже…

— Ти си възрастна — каза тя и постави ръка върху моята. — И аз се гордея с теб.

Беше ми приятно да го чуя, тъй като не бях сигурна с какво би могла да се гордее тя като родител. Да, ходех на училище, избягвах неприятностите — в повечето случаи, и имах добри оценки. Но за момента се бях провалила с кандидатстването в колеж и знаех, че това я притеснява. И имах страшно много грижи и тревоги, за които тя не знаеше.

Но тя се гордееше с мен и аз не исках да я разочаровам.

Когато се върнахме вкъщи, Деймън се отби за малко. Отне ми доста усилия да задържа мама далеч от албумите, но в крайна сметка тя отиде да поспи преди работа. Остави мен и Деймън да разполагаме с времето си, както пожелаем, което звучеше забавно, но с течение на часовете нервите ми ставаха все по-обтегнати.