Дженнифер Арментраут - Опал

— Изненада — каза той и пристъпи напред с гръб към огъня. — Реших, че това ще е по-приятно от парти или нещо подобно. Пък и обичаш езерото. Аз също.

Примигнах през сълзи. Боже, трябва да спра постоянно да плача, особено тази вечер, защото си бях сложила грим.

— Съвършено е, Деймън. Божичко, чудесно е.

— Наистина ли? — Уязвимост се прокрадна в гласа му. — Харесва ти?

Не можех да повярвам, че въобще ме пита.

— Обожавам го. — И тогава започнах да се смея, което беше за предпочитане пред плаченето. — Наистина го обожавам.

Деймън се усмихна.

Хвърлих се върху му и обвих ръцете и краката си около него като глупава маймунка. Той се засмя, улови ме и не залитна.

— Наистина го обожаваш — каза и отстъпи назад. — Радвам се.

През мен се понесоха толкова много емоции, че не можех да си избера една, но всичките бяха положителни. Когато той ме остави на земята, аз свалих обувките си и отидох на одеялата. Бяха толкова меки под стъпалата ми, разкошни.

Седнах и сгънах крака под себе си.

— Какво има в хладилната чанта?

— О, хубави работи. — Той изчезна и се появи до чантата, наведен над нея. Отвори я и извади бутилка вино и две чаши. — Безалкохолно вино — ягодово. Любимото ти.

Засмях се.

— О, боже.

Отвори тапата с някаква странна извънземна джедайска сила и наля и на двама ни. Взех чашата и отпих от газираната течност. Харесвах това вино, защото нямаше вкус на алкохол, а аз не носех на силни напитки.

— Какво друго? — попитах аз и се наведох.

Извади метална кутия, внимателно махна капака и я наклони към мен. Покрити с шоколад ягоди, подредени изкушаващо.

Устата ми се навлажни.

— Ти ли ги направи?

— Ха. Не.

— Ъъ… Ди ли ги направи?

Това предизвика смях.

— Поръчах ги от една сладкарница в града. Опитай ги.

Направих го и устата ми умря и отиде в рая. Сигурно се бях покапала.

— Толкова са добри.

— Има още.

Той извади пластмасова кутия, пълна с нарязано сирене и соленки.

— Също са купени от кулинарен магазин, защото аз не съм готвач.

На кого му пукаше откъде ги е взел? Беше направил всичко това.

Имаше и сандвичи с краставица и вегетарианска пица. Перфектната лека храна и ние се заехме с нея, смеехме се и ядяхме, докато огънят бавно гаснеше.

— Кога направи всичко това? — попитах аз и се протегнах за четвърто или пето парче пица.

Той взе една ягодка и я огледа с присвити очи.

— Бях прибрал нещата в хладилната чанта, а одеялата бях увил в платно. Когато спряхме пред къщата, набързо дотичах дотук, разгънах одеялата и запалих огън.

Довърших парчето си.

— Ти си невероятен.

— Знам, че не го осъзнаваш чак сега.

— Не. Винаги съм го знаела. — Загледах как той бърка за нова ягода. — Може би не от самото начало…

Той ме изгледа.

— Моята готиност се промъква крадешком.

— Така ли?

Застудя и аз се свих край Деймън и гаснещия огън. Треперех, но въобще не бях готова да се върна вкъщи.

— Аха. — Той се ухили, затвори купата и остави останалата храна в чантата. Подаде ми сода и почисти всичко. Отдавна бяхме приключили с виното. — Не мога да разкрия всичките си невероятни страни едновременно.

— Естествено, че не. Къде би била мистерията?

Той взе едно сгънато одеяло.

— Нямаше да я има.

Наметна го около раменете ми, после отново се настани до мен.

— Благодаря ти. — Придърпах меката материя. — Мисля, че обществеността би се шокирала, ако разбере колко си миличък.

Деймън се протегна, отпуснат на една страна.

— Те никога не трябва да научат за това.

Ухилих се, наведох се напред и целунах устните му.

— Ще отнеса тайната в гроба.

— Добре. — Той потупа мястото до него. — Можем да си ходим, когато кажеш.

— Не искам да си тръгвам.

— Тогава си домъкни щастливото хибридско задниче тук.

Преминах през оставащото пространство и легнах до него. Деймън измести едва възглавница, така че тя да се озове под главата ми. Притиснах се в него. Щеше да е необходима армия от арумианци, за да ни раздели.

Говорихме за бала, за училище, дори за университета в Колорадо. Говорихме до късно след полунощ.

— Притесняваш ли се въобще за утре? — попитах, докато прокарвах пръсти по извивката на брадичката му.

— Притеснявам се. Иначе щях да съм луд. — Той целуна пръста ми, когато го поставих твърде близо до устните му. — Но не за това, за което си мислиш?

— А за какво?

Ръката ми се понесе по врата му, после по ризата му. Беше си свалил сакото преди известно време. Кожата му беше топла и твърда под фината материя.