Дженнифер Арментраут - Опал

След като си бях облякла черния анцуг, Деймън поиска опала. Дадох му го.

— Не ме гледай така — каза той, докато седеше срещу мен на леглото. Бръкна в джоба си и извади тънка бяла нишка. — Реших да ти направя колие, вместо да го държиш в джоба.

— О-о. Добра идея.

Наблюдавах го как пристяга нишката около опала, нагласяйки я така, че да има достатъчно дължина и от двете страни на камъка, за да може да се завърже свободно около врата ми. Поставих го малко над парчето обсидиан, което носех.

— Благодаря ти — казах, макар още да смятах, че трябваше да рискуваме и да го счупим.

Той се ухили.

— Мисля, че утре трябва да пропуснем следобедните часове и да идем на кино.

— Моля?

— Утре — нека останем само за половин ден.

Да пропусна следобедните часове утре, не беше първата ми грижа и тъкмо щях да му обясня това, когато осъзнах какво правеше. Разсейваше ме от представата, че може и да не дойде утрешен ден, в който искам да живея, караше нещата да изглеждат нормални и някак оптимистични.

Вдигнах мигли и двамата се загледахме втренчено. Зеленият оттенък в очите му беше невероятно ярък, а после побеля, когато аз се вдигнах на колене, обгърнах лицето му и го целунах — наистина го целунах, сякаш беше самият въздух, който дишах.

— Това за какво беше? — попита той, когато аз отново седнах. — Не че се оплаквам.

Свих рамене.

— Просто така. Колкото до въпроса ти, наистина трябва да пропуснем половината ден и да си поиграем на кръшкачи.

Деймън се измести толкова бързо, че в първата секунда седеше, а във втората беше върху мен. Ръцете му бяха като стълбове от стомана от двете страни на лицето ми, а аз лежах по гръб и се взирах в него.

— Казвал ли съм ти, че лошите момичета са ми слабост? — промърмори той.

Очертанията на лицето му се размазаха — нежна белота, сякаш някой беше взел четката и беше намазал контур покрай него. Кичур коса падна върху поразително диамантените очи.

Не можех да дишам.

— Кръшкането ти причинява това?

Когато той сведе тялото си, то жужеше от енергия и когато кожата ни се докосна, полетяха искри.

— Ти ми причиняваш това.

— Винаги? — прошепнах аз.

Устните му зарадваха моите.

— Винаги.

Деймън си тръгна след известно време, за да се види с Матю и Доусън. Тримата искаха да обсъдят отново плана, а Матю, който винаги държеше на строгата подготовка и прецизното изпълнение, реши да направи още няколко упражнения с оникса.

Аз си останах вкъщи и кръжах около мама като малко дете, докато тя се подготвяше. Изпитвах толкова силна нужда от присъствието й, че дори я последвах навън, когато тя се качи в колата си и излезе от алеята.

Когато останах сама, погледът ми премина към цветната леха покрай верандата. Трябваше да сменим съсипаната на места слама, както и да се справим с някои плевели.

Слязох от верандата, отидох до един розов храст и започнах да късам мъртвите листа. Бях чела някъде, че това може да помогне на цветето да разцъфне отново. Не знаех дали е вярно, но с монотонността си намирането и откъсването на листенцата успокояваше нервите ми.

Утре аз и Деймън щяхме да си тръгнем по обяд.

Другия уикенд щях да убедя мама, че трябва да се занимая сериозно с цветята.

В началото на юни щях да се дипломирам.

Същия месец щях най-после сериозно да попълня документацията за кандидатстване в университета в Колорадо и щях да стресна мама с намеренията си.

През юли щях да прекарам всеки ден с Деймън, щяхме да плуваме в езерото и да хванем бронзов тен.

До края на лятото нещата между мен и Ди щяха вече да са както преди.

И през есента щях да напусна всичко това. Животът ми никога повече нямаше да бъде скучен. Вече не бях напълно човек. Гаджето ми — момчето, което обичах — беше извънземен. И можеше да се стигне до момент, когато на мен и Деймън щеше да ни се наложи да изчезнем, подобно на Доусън и Блейк.

Но щеше да има утре и следваща седмица, и месец, и лято, и есен.

— Само ти би седяла в градината в такъв момент.

Извърнах се при звука от гласа на Блейк. Той се наведе към колата ми, облечен в черно, готов за вечерта.

Това беше първият път от сблъсъка ни насам, когато Блейк идваше при мен, докато съм сама, и извънземната ми част реагира. Чувството за увеселително влакче се завихри в мен. Енергията се натрупа по кожата ми.

Останах на разстояние.

— Какво искаш, Блейк?

Той се засмя леко и сведе поглед към земята.

— Ще тръгваме след малко, нали? Просто леко подраних.