Стефани Гарбер - Легендата

— Видях ви да слизате от една карета — каза Тела.

Скарлет вдигна ръце към страните си в опит да скрие новото изчервяване.

— Потърсих го, след като ти каза, че е успял да открие майка ни. Опитала се бях да намеря Николас, но без успех. А и така имах възможност да поразпитам Джакс за намеренията му към теб. Не че той ми каза нещо, на което да повярвам, разбира се.

— Ако питаш мен, нито ти, нито аз имаме право да критикуваме другите, че крият тайни — сопна й се Тела.

— Щях да ти кажа за Николас, но изчаквах подходящ момент. — Скарлет погледна към майка им, мълчаливо напомняне, че тя не е единствената, пазила тайни. — Не бих крила от теб, но знам, че никога не си харесвала графа.

— И сега не го харесвам. Да си пишеш с него е грешка.

— Не се тревожи — каза Скарлет. — Не смятам да се омъжа за него. Но ще ти бъда благодарна, ако не споменаваш за това пред Джулиан. Мисля си, че малко съперничество ще му се отрази добре.

— За това ли става въпрос, сериозно? — възкликна невярващо Тела. — Искаш графът и Джулиан да се състезават за теб?

— Не бих го нарекла състезание. Няма да им поставям задачи или нещо такова. Но как да разбера дали Джулиан е човекът за мен, ако няма с кого да го сравня? Мислех, че ще се гордееш с мен. Нали все казваш, че трябва да се науча сама да вземам решения. — Скарлет се усмихна доволно като котка, която се е научила да бяга от вкъщи и да изследва големия свят.

Тела винаги бе смятала, че сестра й я подценява… но може би тя беше подценявала Скарлет.

Все пак това с графа не й харесваше. Вече не вярваше на предсказанията на Оракула, но станеше ли въпрос за граф Николас д’Арси, буквално настръхваше. Писмата му до едно бяха прекалено съвършени. Той беше образ и подобие на идеалния джентълмен, а в реалния живот никой не е чак толкова изискан. Значи или беше ужасно скучен, или мамеше. Но въпреки колебанията си Тела се гордееше със смелата постъпка на сестра си.

— Скарлет, аз…

Камбани. Продължителен, нисък и скръбен звън отекна в двореца.

Тела изтръпна, напълно забравила мисълта си. Камбаните продължаваха да бият. Не отброяваха точен час. Бяха траурни камбани, които пееха за непрежалима загуба.

Майката на Тела се размърда в леглото. Не се събуди от тежкия си сън, но явно бе чула камбаните. А през скръбния им звън Тела чу раздвижване в коридора. Забързани стъпки. Уплашени гласове. Плач. И разбра.

Императрица Елантин беше починала.

Тела я беше виждала само два пъти, но при мисълта, че вече я няма, изпита неочаквано силен прилив на емоции. Не можеше да повярва, че тялото й лежи безжизнено, а очите й са се затворили завинаги.

Скарлет, изглежда, не се беше досетила какво означават камбаните, или най-малкото не беше сигурна, защото скочи от мястото си, отвори вратата и извика към една подтичваща слугиня:

— Какво става?

— Нейно величество е починала — потвърди жената. — Казват, че новият наследник, изгубеното й дете, сега ще се появи за пръв път от златната кула. Всички отиват в остъкления двор. От вашия прозорец кулата би трябвало да се вижда.

Слугинята продължи с бърза крачка по коридора, а Тела отиде при големия прозорец и дръпна докрай завесите. В стаята нахлу светлина, ярка и гъста като мед. Слънцето най-после се беше показало иззад облаците и се реваншираше за прежната си леност. Траурните камбани все още биеха и ярката му светлина изглеждаше някак нередна. Остъкленият вътрешен двор грееше под щедрия светлик и наистина се пълнеше с хора.

— Не мога да повярвам, че императрицата е мъртва — каза Скарлет.

— Щеше да я харесаш — тихо промълви Тела. — Беше щедра на прегръдки, за разлика от нашата баба Ана.

— Баба те е прегръщала?

— Веднъж — уточни Тела. — Нищо не си изпуснала, повярвай ми.

Тела не беше плакала, когато баба им почина. Жената бе положила усилия да ги отгледа, но Тела така и не бе успяла да я обикне. Ала императрицата беше харесала. Познанството им беше кратко, но Елантин промени пътя й, съдбата й. Ако пътеките им не се бяха пресекли, майката на Тела сигурно още щеше да е затворена в карта.

Тела проточи врат да погледне към златната кула над остъкления двор. Всички прозорци бяха отворени и слугини хвърляха през тях листенца от черни цветя към събиращата се навалица в ниското. Това се стори на Тела по-тъжно и от камбаните.

Само от един балкон не валяха цветя. Вместо с тях, балконът беше украсен със знамена в кралско синьо и с белия герб на Меридианната империя. В центъра на терасата стоеше човек.