Стефани Гарбер - Легендата

Може би се бе страхувал да не я нарани.

Целуна я отново, все така нежно до невъзможност. Ръцете му едва докосваха гърба й, а устните му се спуснаха бавно към шията й. Така леко, че беше почти болезнено. Като деликатен звук на музика, като далечен океански прибой… твърде далечен. Тела искаше да заличи разстоянието. Би трябвало да се усеща като начало, но незнайно защо го усещаше като край. Сякаш всеки едва доловим допир на устните му беше едно неизречено „сбогом“.

Още фойерверки избухнаха над тях, златни, виолетови и по-ярки отпреди.

Тя го притегли още малко към себе си в опит да задържи него и мига, но Легендата вече се отдръпваше.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да вървя. — Погледът му се затвори, устните му се стиснаха в черта, после той се отдели напълно от нея. Помогна й да седне на стъпалата и я заряза там. — Сбогом, Тела.

Бездна зейна в стомаха й. Ако стоеше права, коленете й щяха със сигурност да се подгънат.

Той си тръгваше. Оставяше я.

— Чакай… къде отиваш?

Той продължи надолу по стълбите.

За миг Тела се изплаши, че няма да се обърне. Но той се обърна и толкова по-зле. Очите му, така горещи и пълни с чувства преди, сега не блестяха. Бяха празни, черни и все по-студени с всеки удар на сърцето в унисон с угасващите фойерверки.

— Имам работа другаде. И без значение как ти изглежда, аз не съм добрият герой в твоята история.

Нещо се скърши в Тела. Сигурно беше сърцето й. Той се отдалечаваше от нея с отмерена крачка, след като беше освободил орисиите и беше обрекъл цял един свят на гнета им заради нея.

Стъпалата под Тела бяха студени, но не и наполовина колкото безсърдечния млад мъж, която я беше зарязал тук. И преди я бяха зарязвали момчета, но никога не я беше боляло толкова. Искаше да стане и да си тръгне с високо вдигната глава, сякаш той не значеше нищо за нея, точно както тя не значеше нищо за него. Но краката й все така бяха като от хартия, слаби, тънки и жалки.

Дълбока въздишка стигна до слуха й през пукота на фойерверките. Джакс се качваше бавно по стълбите и клатеше глава. Имаше вид на човек, който се е наконтил, а после е попаднал в кръчмарско сбиване. Златната бродерия на вталеното му сако беше разнищена. Кремавата риза отдолу беше хубава, ако не броим разпраната дантела по яката и маншетите. Двете най-горни копчета също бяха откъснати.

— Предупредих те, че е лоша идея да се озовеш затворена в карта.

— Откъде знаеш какво е станало? — попита Тела.

— Аз съм орисия. Знам това-онова.

Тела опита да се намести, но тялото й тежеше като олово върху студените каменни стъпала.

— През цялото време ли знаеше, че ще стане така?

— Това беше една от възможностите — отвърна Джакс и направи поредната ленива крачка към нея. И да беше разочарован, че е изпуснал Легендата, не пролича. Нито по гласа му, нито по красивото му лице. Изражението му беше съвсем безразлично, като се изключи малката бръчка между веждите. — Крееш, а не ти отива.

— Не крея. Ядосана съм — поправи го Тела. Точно пред Джакс не би искала да си излее сърцето, но само той й беше подръка, а и сърцето й вече зееше разбито. Думите се изтърколиха от устните й сякаш сами: — Една от причините да вляза в онази карта беше да ти попреча да отнемеш силите му или да го убиеш. А после той ме заряза тук, на стълбите.

— А ти сериозно ли си очаквала нещо друго от Легендата?

Може и да не беше очаквала друго от Легендата, но беше искала повече от Данте. Как беше възможно да се откаже от всичко, за което е мечтал, и после да я зареже? И защо си беше направил труда да отвърне на целувката й? Логично би било да я отблъсне веднага, още щом тя бе потърсила устните му.

— Определено крееш — подхвърли Джакс и изкриви устни с отвращение.

— Престани да ме съдиш. Изглежда ти така, защото не мога да помръдна. Ако можех, нямаше да лежа тук. Щях да съм при майка си.

— Значи знаеш къде е тя? — проточи Джакс.

Тела се намръщи.

— Нямаш ли си друга работа? Не трябва ли да празнуваш с другите орисии, задето Легендата ви освободи?

— Била си в картата само няколко минути, а виж колко слаба се чувстваш. Орисиите са затворени в тях от векове. Вече са на свобода, но ще минат седмици, докато съберат сили да си отворят очите. Същото важи и за майка ти, разбира се. А дори тогава няма да владеят цялата си сила заради Легендата.

— В такъв случай защо не идеш някъде да планираш следващия си заговор? Как да му измъкнеш остатъка от силите ви?