Стефани Гарбер - Легендата

Тела не искаше никога да отваря очи. Отвореше ли ги, светът щеше да се промени. Данте щеше да изчезне и да остане само Легендата.

А беше така ужасно нечестно. Едва беше решила, че наистина иска Данте за себе си, ала дори той да останеше с нея тази нощ, Тела знаеше, че никога не би могла да има Легендата. Той беше като миг във времето; можеш да го изпиташ, но не и да го задържиш.

Устните му се притиснаха още по-силно към нейните, едната му ръка се заплете в косата й, другата се спусна към хълбоците й и я притегли безмилостно, сякаш и той не желаеше целувката да свърши.

Ала трябваше да свърши. Нямаше значение, че така прекрасно отклонява вниманието й от истината. Колкото по-дълго продължеше, толкова по-голяма опасност грозеше Тела.

Тя се отпусна в прегръдката му за един великолепен миг, вкуси за последно устните му. А после се насили да спре. Не спреше ли сега, никога нямаше да направи необходимото.

Отвори неохотно очи.

Искаше й се Данте да изглежда различно. Искаше й се погледът му да е студен и далечен. Искаше й се да я гледа така, сякаш той е бил предначертаният победител в играта. Искаше й се устните му да се извият в жестока усмивка, да грабне от ръката й тестето на съдбата. Но той дори не погледна към картите. Гледаше само нея. Едната му ръка още беше на кръста й. Беше гореща въпреки студената нощ.

— Ти спечели играта — каза той. Вдигна другата си ръка, сякаш да докосне лицето й.

Тела зърна черната роза, татуирана на кожата му. Образ, който отдавна е трябвало да й подскаже истинската му самоличност. А после ръката му се завъртя и Тела зърна вътрешната страна на китката му, точно под белега, който Данте си беше спечелил по време на последния Каравал.

Тя сграбчи с бързо движение ръката му. Той примижа, но не се възпротиви, когато тя вдигна маншета на ръкава му.

Тела вдиша така рязко, че гърлото я заболя.

— За бога.

От вътрешната страна на китката, върху една от прекрасните му татуировки беше жигосана звезда, съвсем същата като онази върху лицето на Терон.

Каза си, че го е направил заради картите, а не заради нея. Заради магията на орисиите, напомни си Тела. Но въпреки това беше странно, че е позволил да го дамгосат така, за постоянно.

— Какво им обеща? — попита Тела.

— Няма значение. Направих го за теб и бих го направил отново. — Данте завъртя ръката си и хвана нейната. Все още не беше погледнал към картите. Тъмните му очи не се отделяха от нея, сякаш тя беше наградата му.

И, проклета да е, Тела му повярва.

Всичко беше толкова сбъркано.

Ако наистина беше Легендата, не би трябвало да се интересува от нея. Не би трябвало да я гледа, сякаш току-що е разтърсила света му с целувка. Би трябвало да й се изсмее, задето е била достатъчно глупава да се влюби в него. Не би трябвало да се навежда към нея, сякаш и той се е влюбил. Би трябвало да изтръгне картите от ръката й и да я зареже на огрените от луната стъпала. Би трябвало да й разбие сърцето.

А не тя да разбие неговото.

Сърцето й най-после спря да препуска. Не можеше да го направи. Беше му отнела достатъчно. Джакс трябваше да намери друг източник на сила, за да освободи майка й и орисиите.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. — Тела издърпа ръката си. — Точно преди да се появиш, използвах злополучната монета на Джакс. Сигурно ще пристигне всеки миг, а щом дойде, ще открадне силите ти и ще освободи орисиите.

Данте най-после сведе очи към картите в ръката й. Тела все още не беше готова да мисли за него като за Легендата. Легендите би трябвало да са по-хубави от истината. Идеализирани мечти и кристални надежди, твърде съвършени, за да съществуват реално. И сигурно би го описала точно по този начин в момента, ако не беше дълбокото разочарование, прекосило лицето му.

— Искаш да дадеш картите на Джакс?

— Съжалявам — пророни Тела. Стисна по-силно тестето, но Данте не посегна да го вземе, макар да стисна зъби и кокалчетата му да побеляха, сякаш тази сдържаност му костваше сериозни усилия.

— Заради майка ти, нали? — попита той.

— Мислех, че мога да се откажа от нея, но тя ми е майка. Имам много въпроси към нея и въпреки стореното все още я обичам. — Гласът й се пречупи. — Не мога да ти позволя да я унищожиш заедно с орисиите.

Изражението му се разцепи като двулика маска от съжаление и решителност.

— Ако можех да освободя майка ти, щях да го направя. Но единственият начин да освободиш някого от карта, без да развалиш заклинанието, е да заемеш неговото място.