Стефани Гарбер - Легендата

Терон сведе очи към пръстена на ръката й.

— Късметлийка си, че имаш толкова добър приятел.

Тръпки на страх се присъединиха към потта, която се стичаше по гърба й, при мисълта за Данте.

— Какво ви даде той, за да премахнете проклятието на пръстена?

— Има само един начин да се развали заклинание. И само един да се заобиколи. В този случай направихме размяна, която вдигна проклятието временно. Въпроси ли ще задаваш, или ще видиш трезора?

— Първо ми кажи какво ви е дал Данте в замяна.

— Даде ни обещание. Не мога да ти кажа какво е, но ако държиш на приятеля си, гледай да го изпълни.

— Какво ще стане в противен случай?

Терон плъзна пръст по звездата, жигосана на лицето му.

— Ако не изпълни даденото ни обещание, ще умре.

Устата на Тела пресъхна внезапно.

Терон я поведе мълчаливо към вратата в дъното на преддверието, онази, която се охраняваше от агонизиращите каменни статуи. Отвори я със своя пръстен.

Топъл въздух с аромат на заровени загадки и стара магия изпълваше осмоъгълната стая. За разлика от преддверието, тук не доминираха лъскавото златно и перленото бяло. Интериорът беше от старо дърво и излъчваше онази особена тържественост, която Тела бе доловила на първия етаж в златната кула на Елантин. Предвечна светлина танцуваше по неравния под, а магия, много по-стара от тази Джакс и на Легендата, близна ръцете на Тела с невидими езици.

Терон не я беше излъгал, когато каза, че този храм не е туристическа атракция.

Трезорите бяха дълбоко под земята. Терон я преведе през една врата към спирално стълбище, издълбано в скалата. Стъпалата сякаш нямаха край, двамата слизаха толкова дълго, че краката на Тела полепнаха от пот под бляскавата й рокля. Когато най-после стигнаха дъното, проходът се беше стеснил. Осветяваха го само редица свещи, сякаш поникнали от земята. Терон и Тела ги заобиколиха предпазливо.

Продължиха по коридор, толкова тъмен, че Тела трудно различаваше силуета на водача си. Накрая Терон спря пред каменна врата без дръжка.

— Тази врата ще се отвори единствено за теб. Трябва само да допреш пръстена си до нея. Но имай предвид, че сделката, която твоят Данте сключи с нас, ти позволява само еднократен достъп. Ако се наложи да избираш какво да изнесеш от трезора и какво да оставиш, внимавай в избора си. Затвориш ли тази врата, единственият начин да я отвориш отново е да платиш дълга на майка си.

— А ако изобщо не я отворя — попита Тела, — това ще анулира ли сделката, направена от мое име?

— Не. Тази клетва вече е подпечатана. Ако не влезеш в трезора, само ще похабиш жертвата, направена от него.

Дланите на Тела лепнеха от пот. Данте изобщо не е трябвало да й помага. Така само я обнадеждаваше, че не е Легендата. Господарят на Каравала не беше склонен на саможертва и макар че противното би я поласкало, Тела мълчаливо се помоли истината да е друга, защото самата тя не би се жертвала за него. Дошла беше тук да спаси майка си, без значение от цената.

Тела изчака Терон да си тръгне, преди да отвори вратата на трезора. За разлика от тесния коридор стаята от другата й страна беше просторна и ярко осветена от някакъв невидим източник. Беше празна, ако не се броят млечнобелите лавици по стените, отрупани с фантастични съкровища. Прекрасни картини, златни инструменти, изящно изработени оръжия, танцуващи статуетки, древни реликви, обсипани със скъпоценни камъни тиари, тежки книги и шишенца без етикет, пълни с бълбукаща течност, вероятно магическа.

Сувенири от живота на Палома, преди тя да дойде на Трисда.

Тела спря в средата на стаята и обходи съкровищата с поглед. Изгаряше я любопитство, сърбяха я ръцете да пробва някоя тиара или бижу, но не искаше да губи време, а и се страхуваше да не докосне някой предмет, прокълнат като тестето на съдбата.

Стисна ръце пред себе си и продължи да се оглежда, докато не забеляза кутията. Неестествен повей обля раменете й. Най-обикновена дървена кутия, ако не се брои тъмният ореол, който пулсираше около нея, така че светлината в стаята не можеше да я докосне.

Тела отиде при кутията и вдигна капака. Картите бяха каквито ги помнеше. Толкова тъмен нюанс на среднощно синьо, че изглеждаха почти черни, с намек за златни люспици, които улавяха светлината, и спирали в червено-виолетово, които навремето й бяха нашепвали мисли за влажни цветя, вещерска кръв и магия.

Зачуди се какво ли биха й показали картите, ако се опиташе да прочете бъдещето си сега, но не посмя да го направи.