Стефани Гарбер - Легендата

Постави внимателно Оракула върху тестето. После извади от джоба на роклята си картата, която държеше майка й в затвор.

Ореолът около тестето стана още по-тъмен, сякаш добавяйки нови карти, Тела беше подсилила магията му.

Опита се да пренебрегне споходилото я лошо предчувствие. Издиша продължително, с надежда да се освободи от тежестта в гърдите, която й крещеше да спре. Беше на крачка от успеха. Оставаше да вземе тестето и да спечели играта. И да си върне майката.

Ръката й се спря на педя над малкото тесте карти. Колко ли време щеше да е нужно на Легендата да я намери? Данте сигурно му е казал, че картите са в храма. Нищо чудно Легендата вече да я чакаше на стълбите. А Найджъл й беше обещал, че ако спечели играта, лицето на Легендата ще е първото лице, което ще види.

Тела си пое дълбоко дъх. За да проработи планът й, трябваше да призове Джакс, преди официално да е спечелила играта и да е излязла от Храма на звездите. Бръкна в джоба на сребърната си рокля за злополучната монета.

Гласът на Терон отекна в трезора:

— Не смей да използваш тази зла магия тук, иначе ще затворя вратата и никога няма да излезеш.

Тела измъкна като опарена ръка от джоба си. Пръстите й трепереха неудържимо.

Трябваше да призове Джакс, преди да влезе тук. Дали пък този обрат не беше знак, че още има време да промени решението си? Но вече бе направила своя избор. Вземеше ли картите и излезеше ли от трезора, връщане назад нямаше да има. Просто трябваше да използва злополучната монета по най-бързия начин.

Но пак щеше да поеме риск. Излезеше ли от храма, всички орисии и хора, заключени в картите, или щяха да се озоват на свобода, след като Джакс отнемеше силата на Легендата, или всички орисии, заедно с нейната майка, щяха да бъдат унищожени от Легендата, ако Джакс не се появеше навреме.

Светът много скоро щеше да се промени. Или всички орисии и майката на Тела щяха да се освободят, или Легендата щеше да ги унищожи и да се превърне в най-могъщия човек на света.

Нищо чудно, че звездите бяха примигнали по-рано тази вечер. Сигурно примигваха и в момента, помисли си Тела, после бръкна в дървената кутия, стисна смело майчиното си прокълнато тесте на съдбата и официално спечели Каравала.

Сърцето й препускаше, докато Тела излизаше от светилището. След всичко, преживяно тази нощ, бедното й сърце би трябвало да е замряло от изтощение, ала вместо това то заби още по-бързо, когато студеният нощен въздух я блъсна в лицето и развя сребърните дипли на роклята й. Тела бръкна решително в джоба си за злополучната монета на Джакс.

— Тела… — Нисък, познат до болка глас я извика от дъното на стъпалата пред храма, последван от тежките стъпки на Данте.

Тела замръзна.

„Ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е на Легендата“

Не. Не. Не.

Тя побърза да стисне очи, преди да го е видяла. Може би ако не ги отвореше, той щеше да си тръгне, тя щеше да види друго лице и Данте нямаше да е Легендата.

Чуваше го как се приближава. Тежки и нетърпеливи стъпки изкачваха стъпалата.

— Нали щяхме да се срещнем след полунощ? — извика тя.

— Имах чувството, че ще подраниш. — Гласът му прозвуча от по-близо.

— Не трябваше да идваш.

— Тела, погледни ме. — Още една крачка. А после Тела усети наситената топлина, която сякаш винаги го съпътстваше. Тя заля раменете и гърдите й, сякаш Данте бе застанал точно пред нея. — Не мога да говоря с теб така.

Тела стискаше решително очи. Не трябваше да става така. Подозирала бе, че Данте е Легендата, но подозренията й не биваше да се оправдаят.

— Не искам да говоря с теб — каза тя. — Искам да говоря с Легендата.

— Тогава отвори очи и говори с мен.

Коленете й се подгънаха.

Той я подхвана, преди да е паднала, а познатият й свят се пръсна на малки парченца.

Данте беше Легендата.

Легендата беше Данте.

И той още я държеше. Едната му ръка се отдели от кръста й, бръсна леко бузата й, после повдигна лицето й към своето. Дъхът му я опари.

— Тела, кажи нещо.

Тя отвори уста да отвърне, но Данте беше толкова близо до нея, че усещаше единствено допира на устните му до своите. Бяха меки, а после се разтвориха леко, преди да се притиснат жадно към устата й.

Дори не се опита да го отблъсне.

Целуваха се сякаш светът свършваше, жадно, сякаш небесата се продънваха и земята се разцепваше, сякаш наоколо им бушуваше война и единствено тяхната целувка имаше силата да я спре. Докато се целуваха, съществуваха само те двамата.