Стефани Гарбер - Легендата

Помещението беше обзаведено със семпла елегантност. В средата му растеше пепелявобяло дърво, обсипано със сребърни листа, които сякаш щяха да се отронят всеки миг. Наоколо му бяха подредени в кръг меки канапета, сребърни и бели като дървото, обърнати с лице към прозрачното стъкло. Единственото цветно петно в стаята беше вазата с бели рози до Елантин.

Императрицата седеше на стол толкова близо до стъклото, че почти го докосваше. Не беше с маскараден костюм, макар да изглеждаше някак призрачна, и то не само заради бялата рокля, която беше облякла.

Само преди две нощи императрица Елантин кипеше от енергия, усмивки и прегръдки. Дали пък не беше изчерпила запасите си от жизненост, запита се Тела. Сега седеше отпусната на стола си с болнав, восъчен цвят на лицето.

Дори гласът й прозвуча трескаво:

— Изкачила си се чак дотук, скъпа, така че защо не зададеш въпроса, който пари на езика ти?

— Какво е станало с вас? — избълва Тела.

Елантин вдигна глава. Тъмните й очи бяха по-големи, отколкото ги помнеше Тела, или пък лицето й се беше смалило. Сякаш за два дни императрицата беше остаряла с две десетилетия. Тела можеше да се закълне, че жената остарява буквално пред очите й. Нови бръчки се вдълбаваха в бледите й страни.

— Нарича се умиране, скъпа моя. Защо според теб държах да отпразнувам толкова бляскаво седемдесет и петия си рожден ден?

— Но… но онази нощ изглеждахте толкова добре.

— Тоник от Легендата. — Елантин спря поглед на белите рози върху масичката до себе си. — Той ми помагаше да скрия от Джакс влошеното си здраве.

— Значи се познавате с Легендата?

Набръчкана усмивка раздвижи лицето на императрицата.

— След безценната му помощ, дори да знаех кой е Легендата, не бих издала тайната му. А и не мисля, че си се изкатерила дотук, за да ме питаш за него.

Елантин сведе поглед към писмото в ръката на Тела.

Тела определено искаше да я попита за Легендата. Този човек май беше едновременно навсякъде и никъде.

Но макар да умираше, Елантин заговори толкова остро, че пресече всичките й аргументи в зародиш.

— Рай Изгубената е твоя майка, нали?

— Аз я познавах като Палома — призна Тела, — макар че баща ми винаги се ядосваше, ако я нарека така вместо „мамо“.

Елантин цъкна с език.

— Рай имаше ужасен вкус за мъжете.

Тела би се съгласила, но не искаше да говорят повече за баща й.

— Вие откъде сте я познавали? — попита тя и седна. Все още не бе усвоила добре етикета и не знаеше как е редно да се държи в присъствието на императрицата, но й се струваше нередно да гледа отвисоко жената, която управляваше цялата Меридианна империя.

Елантин си пое дълбоко дъх и потрепери като от изтощение.

— Видях я за последно, когато открадна тестето на съдбата, за което споменах онази вечер. Предупредих я, че тези карти носят само неприятности, но е трябвало да избера друга дума. Например нещастие или агония. Рай отвърна, че обичала неприятностите. Но според мен обичаше най-вече живота. — Елантин погледна през стъкления купол към звездите на Легендата, които все така грееха над играта в ниското. — Рай имаше велико бъдеще пред себе си и не биваше да свършва като плакат за издирван престъпник. Беше умна и интелигентна, лесно се разсмиваше и лесно се влюбваше. Опитваше се да крие от хората колко дълбоки са чувствата й. „Престъпниците не се влюбват“, така ми каза веднъж. Мисля, че се страхуваше от любовта, защото, когато обичаше, обичаше също толкова трескаво и ожесточено, както живееше.

От казаното сигурно би трябвало да й олекне, помисли си Тела, но само я заболя още повече да научи, че майка й е била способна на толкова силни чувства, а не е обичала собствената си дъщеря.

Би трябвало да си тръгне, да не се измъчва повече. Но императрицата явно бе познавала майка й отблизо, щом само с няколко изречения й бе казала много повече от Айко с нейната тирада. Беше чувала, че императрицата е била луда глава на младини, но младостта й не беше съвпаднала с младостта на Рай.

— Как се запознахте? — попита я Тела.

Императрицата бавно извърна глава да я погледне.

— За това ще трябва да попиташ Рай.

— Това едва ли ще се случи. — Тела стана от мястото си. — Повече няма да я търся.

— Жалко — прехапа устна Елантин. — Не мислех, че се отказваш толкова лесно.

— Тя първа се е отказала от мен.

— Нещо не ми се вярва. — Гласът на Елантин се смекчи. Не от умора, защото никаква слабост нямаше в него. — Онази Рай, която аз познавах, никога не се отказваше. И ако наистина си нейна дъщеря, значи няма начин да се е отказала от теб. Всъщност, ако ти е била майка, значи те е обичала силно.