Стефани Гарбер - Легендата

— Защо, какво се е случило? — попита Тела.

— Не сте ли чули? Целият дворец говори за това. Казват, че истинският Изгубен наследник, изчезналото дете на Елантин, се е върнал. Няма официално потвърждение, разбира се. — Слугинята сниши глас: — Императрицата се е почувствала много зле.

— Какво й е? — попита Тела.

— Подробности не знам, но по всичко личи, че е сериозно болна.

— Сигурно е просто част от Каравала — заключи Тела. Ако императрицата наистина имаше изгубено дете, Тела дълбоко се съмняваше, че това дете ще се появи просто така, и то точно по време на играта.

Но ако императрицата наистина беше болна? Тази мисъл я разтревожи повече от очакваното. В писмото си Елантин говореше за майка й сякаш я е познавала лично. Нарекла я беше „съкровище“ и Тела би искала да разбере защо, а това нямаше как да стане, ако нещо лошо сполетеше императрицата.

— Благодаря ти за помощта — каза Тела на слугинята. — Можеш да си вървиш.

Облечена беше, оставаше само да си сложи короната.

Само че кръгът от восъчни свещи се оказа много тежък, а през плътния воал не се виждаше нищо.

Тела подръпна воала. Проклетото нещо не поддаде.

Дръпна по-силно.

Воалът се откъсна, но заедно с него паднаха и черните свещи. Натрошиха се на ситни восъчни парчета и от короната остана само диадема с пет заострени накрайника, увенчани с черни опали.

Приличаше на Счупената корона, но без да е счупена. Същата корона, която Тела беше изтеглила, когато Армандо й гледаше на карти.

Счупената корона вещаеше невъзможен избор между две еднакво трудни пътеки. Тела знаеше, че диадемата в ръцете и не е същата корона. Че онази е заключена в тесте карти, а тази дори не е счупена. Но пръстите й изтръпваха неприятно всеки път, когато я докоснеше.

Прииска й се да я върне в кутията. Не й допадаше мисълта да я сложи на главата си. Но пък нямаше да се уплаши от някаква си корона и мислите, които тя й навяваше.

Сложи я на главата си и се погледна в огледалото. Сега, без свещите, короната не беше толкова тежка, но щом докосна къдриците й, нещо се случи, някакво пробуждане, първа стъпка към невъзможен избор, който Тела не е готова да направи.

Опита се да не обръща внимание на усещането. Само защото бе решила да говори с императрицата за майка си, още не значеше, че ще пожертва свободата си, за да спечели играта и да спаси Палома. Ала въпреки това прибра злополучната монета на Джакс в джобчето на роклята си, заедно с Оракула и картата, която държеше майка й в затвор.

Тази нощ звездите грееха особено ярко и къпеха целия град във великолепното си сияние. Легендата ги беше подредил във формата на гигантски пясъчен часовник, който светеше в пустинно златно и изгарящо червено, алени звезди се приплъзваха като песъчинки и без съмнение отброяваха времето до края на Каравала.

Пясъчният часовник висеше над двореца, където щеше да се състои последната нощ от играта. Тела го беше зърнала през прозореца на стаята си. Остъкленият двор отдолу, който изпълваше пространството между златната кула и другите крила на двореца, започваше да се пълни с хора, маскирани като прокълнатите орисии.

За щастие, участниците не се допускаха в кулата. Древното здание тънеше в зловеща тишина. Тела чуваше само собствените си стъпки по паянтовото дървено стълбище. Етажите към върха на кулата сякаш нямаха край.

По време на вечерята Елантин беше споменала, че ще гледа празничните фойерверки от най-горния етаж. Дори беше казала на Джакс, че се надява Тела да им прави компания. Не беше точно покана, а и Джакс не го беше споменал повече, но Тела се надяваше, че императрицата е говорела сериозно. Стражи я спряха на върха. Поне десетина, с дрънчащи ризници. Краката й горяха от дългото изкачване, но Тела изправи гръб и каза надменно:

— Сгодена съм за престолонаследника, а Нейно величество ме покани да гледам фойерверките с нея. — После размаха писмото от Елантин, така че да се види кралският печат, все едно е покана. Свърши работа.

Пазачите отстъпиха да й сторят път все едно са очаквали появата й. Или поканата на императрицата е била съвсем реална, или Елантин се е надявала, че писмото й ще доведе Тела тук. Тела беше отхвърлила диктата на орисиите над бъдещето си, но нещо в срещата с Елантин й се струваше неизбежно.

Върхът на кулата беше значително по-тесен от основата й, състоеше се само от една стая, при това не особено голяма, макар че по-късно Тела щеше да си я спомня като безкрайна. Стените и таванът бяха стъклени, обсерватория, създадена за наблюдение, мечти и копнежи. Пясъчният часовник на Легендата беше толкова близо, че се чуваше как звездите в него падат, съскат и искрят в опасна мелодия.