Стефани Гарбер - Легендата

— Кой казва, че не го правя? — Усмивката му бе придружена от трапчинки като онези, които Тела помнеше от първата им среща. И сега й се сториха точно толкова омразни, колкото тогава. Трапчинките трябваше да са сладки и очарователни, но неговите винаги излъчваха заплаха.

Ръцете й краката й още бяха безполезни, но тя успя да го изгледа с омраза.

— Разкарай се.

— Добре. Но ще те взема със себе си. — Джакс я грабна на ръце, които се оказаха доста по-силни от очакваното.

— Какви ги вършиш? — писна Тела.

— Водя те при сестра ти. Не си хаби силите да се бориш.

Де да можеше. Но нямаше сили да се бори, а и се беше уморила от постоянните битки. Желанието й за борба беше умряло на стъпалата пред храма в мига, когато Легендата си тръгна. Сега искаше само нощта да свърши и слънцето да изгрее, така че да погледне към небето, без да вижда кървящите звезди и да си мисли за Легендата. Единствената й истинска победа беше освобождението на майка й, но докато не я видеше с очите си, щеше да живее с чувството за провал.

— Плачеш ли? — попита Джакс.

— Да не си посмял да ми се присмееш.

Ръцете му се напрегнаха. Студен полъх обля Тела като напомняне за времето, преди сърцето му да забие отново.

— Ако плачеш за Легендата, недей. Той не го заслужава. Но ако е заради картите… — Джакс сведе поглед към нея и за един много кратък миг високомерното му безразличие изчезна. — Аз също плаках. Няма да си човек, ако не плачеш.

— Мислех, че ти не си човек.

— Не съм. Но съм бил. За щастие, не трая дълго — добави той, но на Тела й се стори, че долавя намек за съжаление в гласа му.

Вдигна глава да го погледне. Той срещна погледа й и очите му се смекчиха почти все едно го е грижа за нея, сълзи се събраха в ъгълчетата им.

— Защо се държиш толкова мило? — попита Тела.

— Ако мислиш, че съм мил, значи не прекарваш достатъчно време със свестни хора.

— Не, наистина се държиш мило. Прегърнал си ме, споделяш ми лични неща. Да не би вече да ме обичаш?

Отговорът бе презрителен смях.

— Пак ли с тези глупости?

Тела се подсмихна самодоволно.

— Накарах сърцето ти да бие. Това на практика ме превръща в орисия.

— Не — процеди през зъби Джакс, беше сериозен. — Ти все още си обикновен човек и аз не те обичам.

Ръцете му станаха толкова студени, че Тела се уплаши да не я захвърли и да си тръгне също като Легендата. Ала по някаква причина Джакс продължи да я притиска към себе си дори след като я качи в една небесна карета. Кремавите възглавнички бяха обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци. Тела се запита дали това не е същата карета, в която се бяха срещнали за пръв път, същата, от която беше заплашил да я изрита просто за да види какво ще стане. Полазиха я студени тръпки. Джакс наистина се държеше мило с нея, но не беше добър човек и тя не беше в безопасност с него.

— Спомни си колко ме мразиш, нали?

— Не съм го забравяла и за миг. Мислех си за първата ни среща. Знаеше ли коя съм?

— Не.

— Значи се държиш така очарователно с всички непознати?

Той погали бавно ръката й. Пръстите му не бяха ледени като в началото, но не бяха и топли.

— Когато владеех пълната си сила, бях способен на всякакви злини. Изричах много по-лоши думи от онези, които ти казах в каретата, и въпреки това хората предаваха майките си и любимите си, за да ми угодят. Макар да не съм толкова силен сега, фактът, че ще наследя трона, има същия ефект. — Очите му бяха с цвета на слана и напълно безразлични. — Мен никой не ме харесва, Донатела, но въпреки това хората правят каквото им кажа. Понякога единственото ми забавление е да проверя колко далеч мога да ги тласна.

— Наистина си напълно лишен от чувства, нали?

— Имам чувства.

— Но не като хората?

— Не. Нужно е много повече, за да почувствам нещо, но когато това стане, чувствата ми са несравнимо по-силни.

Джакс дръпна ръката си, за миг пръстите му се втвърдиха като метал.

Каретата кацна при двореца. Въздухът беше пълен с празничен дим. Джакс дори не я попита дали може да се изправи. Вдигна я на ръце и я изнесе от гаража точно когато последните фойерверки избухнаха в небето над тях и обляха със сапфиреното си сияние всяка педя от прекрасния дворец на Елантин.

Нечовешко подобие на тъга пробяга в сребърните очи на Джакс.

— Защо не гледаш фойерверките с императрицата? — попита Тела.

— Не си ли чула? Изчезналото й дете се върна, Елантин го призна официално, което означава, че аз вече не съм нейният наследник.